В непрогледната тъмнина Стив пипнешком намери леглото — правоъгълна отъпкана пръст една стъпка над пода. Покривката от кожи я нямаше. Нямаше значение. Той се хвърли с благодарност върху дебелия слой изсушена папрат. Блаженство. Истински лукс. Думи, които липсваха в езика на трекерите. Факт, който не беше попречил на Стив да се радва на усещането, което беше изживял при любовта, без да може дай даде име.
Стив знаеше, че не бива да се отпуска. Трябваше веднага да започне своето дълго и мъчително пътуване към последната съобщена му позиция на племето М’Кол, но изтощеното му тяло просто отказа. Болеше го от главата до пръстите на краката. Разкъсаната от въжетата кожа беше възпалена и кървяща, целия сякаш го пронизваха нажежени до червено игли, бавен огън гореше в костите му. „Смъртта — помисли той — ще е благодат.“
Мислеше за Клиъруотър и за нощта, която бяха прекарали прегърнати, за топлината на прегръдката й и за гъвкавата отзивчивост на намазаното й с масло и парфюмирано тяло. Буйните емоции, предизвикани от сливането им, и горчивите спазми от насилствената раздяла не преставаха да го преследват. Неусетно заспа, но вместо в желаната забрава изпадна в объркан сън, в който се намери в безкрайно пътуване през чужда местност, застрашен от неясни преследвачи, нападнат от умопомрачаващи и сложни проблеми, чието решение знаеше, но не можеше да си спомни. Събуди се изцеден и изтощен както преди да заспи.
Вдигна глава и видя през входа да се промъква дневна светлина. Кристо! Време беше да тръгва. По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи. Все още всичко го болеше. Той бавно седна, после се люшна напред. Насмалко да забие нос в пода. „Хайде, Брикман, можеш да се справиш!“
Като изпълняваше заповедите на инструктора, който се спотайваше някъде в мозъка му, Стив се изправи и с обичайна гимнастика отпусна ръцете и краката си. Щеше да слезе до реката да пие и да се измие, после щеше да се опита да намери някакъв начин да защити краката си. Мютите използваха бизонска кожа. Всякаква кожа щеше да свърши работа, но ренегатите на Малоун бяха отмъкнали всичко. Той взе парче връв. Можеше да направи нещо като подметка и да разнищи една от вървите на по-тънки нишки, но какво би могъл да използва за игла?
Докато се чудеше, чу слаб приглушен вик. После чу други гласове — неясни, но ставаха по-силни. Чуха се и слаби бойни призиви на мюти. След това чу шум като от промъкване на няколко тела през храсти. Сви се в най-тъмния ъгъл. Беше хванат в капан! И изведнъж си спомни. Разбира се! Убежището! Кожените покрития бяха свалени, но изплетената от ракита преграда си беше на мястото. И мютският арбалет с торбата стрели все още беше в малкото складово пространство зад нея!
Преди обаче да може да помръдне, мълния дневна светлина прониза мрака — някой отмести, завесата на входа. Стиснал ножа, Стив се хвърли в един ъгъл, където нямаше да бъде открит откъм стъпалата, и клекна, готов да скочи върху врата на неканения си гост. Най-малко от всичко очакваше отново да види лицето, което се показа. Жълтата фуражка, приведен под раницата си, с въздушна пушка в ръце, задъхан.
Но не и с бавни реакции.
Усетил враждебно присъствие, Жълтата фуражка се завъртя с пушка, насочена към гърдите на Стив, и отстъпи от вдигнатия нож.
— Спокойно, боец!
Стив го гледаше, стиснал ножа.
— Не съм дошъл да ти създавам проблеми — каза Келсо. — Така че се успокой, прибери този нож и всичко ще бъде просто превъзходно.
С трясък по стъпалата го последва Джоди Казан. Също задъхана. Видя Стив, отпусна се до стената и прикладът на пушката й тупна на пода.
— Кристо! Ето те и теб! — Думите й бяха съпроводени с нервен смях. — Това тичане поне не се оказа… съвсем безполезно… — Тя спря да си поеме дъх и се обърна към Жълтата фуражка. — Каза ли му?
— Дай ми възможност. Твоето приятелче едва не ме прободе.
Джоди погледна Стив.
— Не е чудно, като се има предвид какво му направи.
— Просто следвах заповеди, Каз. Кажи му да прибере ножа.
— Добре, добре. — Тя махна с ръка към двамата. — Успокой се, Брикман. Не е време да се бием помежду си. — Протегна ръка за ножа. — Вярвай ми.