Стив й даде ножа.
— Прикривай стълбите — каза й Жълтата фуражка, опря пушката на рамото си и посочи с пръст към Джоди, докато тя заемаше позиция. — Тя ти е истински приятел. Не знам какво каза на шефа, но той реши да ти даде втора възможност. Предполагам не е очаквал, че ще можеш да стигнеш далеч самичък. — Изгледа Стив с уважение. — Никога не съм чувал някой да е успял. Да… ти си наистина опасно копеле. — Подаде му ръка. — Аз съм Келсо. Дейв Келсо. Добре дошъл на борда.
— Звучи като предложение, което не мога да откажа — каза Стив. Приличното на менгеме ръкостискане му даде да разбере колко силен е ренегатът.
— Неблагодарно копеле, нали? — каза Келсо на Джоди. — Ние рискуваме главите си да може да се присъедини към най-добрата банда нарушители от тази страна на Скалистите планини, а той се държи като човек, на когото са предложили чиния с лайна.
— Дай му шанс, Келсо. Трябва му време да се съгласи. — Джоди се обърна към Стив. — Малоун обеща да ти разреши да се присъединиш към нас, при условие че се съглася да дойда и да те взема — обясни тя. — Келсо и още двама предложиха да дойдат с мен, в случай че имам нужда от помощ.
— Най-лошото решение, което съм вземал — намръщи се Келсо.
— Защо? — попита Стив.
— Защото сме затънали до гуша в проблеми, приятелче! Не чу ли? Преследва ни голям отряд мюти!
Преди Стив да може да отговори завесата на входа за трети път се отмести. Келсо и Джоди се обърнаха да защитават стълбите, но бързо свалиха пушките си, когато двама ренегати скочиха по стъпалата. По-младият изглеждаше само няколко години по-стар от Стив, другият имаше обветрено лице, оградено от къса брада, и носеше зелена командирска фуражка с червен кръст отпред. Белият кръг около кръста беше потъмнял от кал.
Джоди представи най-напред по-стария ренегат.
— Това е Медицинската шапка, а този е Джанковски — Джинкс за кратко. Стив Брикман.
Двамата ренегати отговориха с кимане.
— Как е положението? — попита Келсо.
— Не е добро — отговори Медицинската шапка и спря да си поеме дъх. — Идват й от двете страни на долината.
— Видяха ли те да влизаш тук?
— Не мога да кажа — отговори задъхан Джинкс. — Най-близкият, когото видях, беше до реката.
— Е, няма да им отнеме много време да дойдат — изсумтя Келсо и се обърна към Стив. — Това е твоят район. Имаш ли някакви умни идеи?
— Винаги можем да използваме задния изход. — Стив свали капака на убежището.
Келсо приклекна, надзърна вътре и тихо подсвирна.
— Докъде стига този тунел?
— На около осемдесет метра по билото. Излиза между куп камъни и гъсти храсти. Другият му край е покрит с каменна плоча и един дънер. Трябва само да се повдигне.
Келсо погледна другите.
— Какво ще кажете?
Медицинската шапка се обърна към Стив.
— Ти използвал ли си го?
— Не, но проверих изхода. Когато ви чух, реших да вляза вътре… само че нямах време.
Медицинската шапка погледна Келсо, после каза:
— Да го проверим.
— Добре. След теб, Брикман.
— Трябва ми факла.
Медицинската шапка му даде една факла, а Келсо извади кълбо връв, подаде го на Джоди и каза:
— Върви с него и дръж връвта. Аз ще я размотавам. Когато стигнеш, дръпни два пъти. Ще ти отговоря с едно дърпане. След това, ако пътят е чист, дръпни още три пъти и завържи факлата, така че да можем да я изтеглим. Мюти не мюти, няма да вляза в тая дупка без светлина.
Стив спря пред входа.
— Някой да има излишни ботуши?
— Можеш да си вземеш твоите — каза Джоди. — Донесох ги.
— После — каза Келсо. — Нямаме време за губене. И без това ни създаде достатъчно неприятности. О, и още нещо, Брикман…
— Да?
— Аз ще се погрижа за арбалета…
Стив показа на Келсо как последният да затвори дупката зад себе си и запълзя в тунела. Гъмжеше от буболечки, въздухът беше застоял, студен и влажен. Издигаше се нагоре под ъгъл и излизаше в дупка, четири фута широка и шест фута дълбока, затрупана с дървета и преплетени клони, върху които имаше пръст и камъни.
По краищата имаше по-малки подпиращи камъни с тесни, понякога тънки като косъм пролуки между тях, през които проблясваше дневна светлина и които позволяваха да се огледа околната местност. По този начин всеки, който идваше от тунела, можеше да чуе и до известна степен да види какво става навън и да избере най-подходящия момент за излизане.
Като буташе раницата пред себе си, Джоди се измъкна наполовина от тунела и обърна изкаляното си лице към Стив.
— Кристо! — прошепна дрезгаво тя. — Не бих искала пак да правя това. Виждаш ли нещо?