Момъкът поглади пламналото си чело, постоя още няколко минути и отново излезе на стъпалата. Докторът довършваше вече своята грозна работа. С игла в ръка той зашиваше кожата на обеления череп и отвореното око заедно с вдигнатия мустак все така зловещо му се усмихваха. После прибра разтворения корем и почна да шие и него. В тази минута съвсем наблизо избухна отново одевешният вой. Всички стреснато извиха погледи към къщата. Под кирпичената ограда на дворчето се подаваха наредени една до друга, като че отсечени, трите глави на децата и викаха в един глас: „О-о-о-о!…“ С измокрени от сълзи, нечисти и ужасени лица те гледаха вторачено своя баща — оголен, отпуснат в ръцете на тия непознати хора, които го шиеха, подобно на чувал, напълнен със слама, — гледаха и виеха. Кметът изтича веднага отвъд, чу се глъчка и главите изчезнаха. Ревът продължи още малко, заглушен, после полека-лека утихна. Докторът бе прибрал нещата си, запечатаха буркана и го предадоха на стражаря. Пъдарят поля от една стомна да си измият ръцете и следователят отиде да направи набързо пръв разпит.
— Ти, младо, няма ли да дойдеш?… — попита той.
— Аз… не знам… нали може и без мене, колега?… — почти с молба смотолеви момъкът. — Ще ви почакам с доктора… — И той издълбоко пое въздух.
Главата му шумеше, усещаше сърцето си в гърлото — бие до пръсване и го задушава. Неодолима умора натискаше тялото и съзнанието му, като че цял беше опустошен. Нямаше сили дори да мисли за каквото и да е.
Седнаха с доктора пред кръчмата да дочакат другаря си. Отсреща покрай плетищата бързо минаха две-три стари жени с вощеници и стръкове зеленина. Пред общината стражарят оседлаваше коня си. След половин час следователят се върна, и поеха обратно за града.
Пътят беше поизсъхнал, вървеше все надолу и далечното поле се откриваше — спокойно, меко-зелено, оживено от лъкатушни пътеки, по които се мяркаха хора и добитък. Слънцето грееше полегато и разтягаше сянката на файтона по могилките. Двамата по-стари спътници вътре бъбреха, вече разположени и доволни. Свършили бяха работата си и сега им беше олекнало. Младият човек, стиснал устни, гледаше право насреща, в лицата им, слушаше думите, но всичко веднага отскачаше от него, без да го докосне — не чуваше нищо, не разбираше, скован в някаква остра и в същото време безчувствена напрегнатост.
Към залез колата стигна в града и спря пред съда. Сбогуваха се. Едва сега момъкът излезе от вцепенението, което го бе обзело още от селото. Той остана сам на тротоара и се огледа учуден. Кога бяха дошли? Колко време бе минало? А другото — онова там — истина ли беше, или си го е въобразил? Край него бързаха минувачи, блъскаха го, градът шумеше бодро, на запад небето пламтеше в мътноалени блясъци. От една близка пивница изхвръкнаха звуци от радио и мирис на печено месо. Той цял настръхна, извади машинално кърпичката си и веднага пак я натъпка в джоба. Отново отвратителната миризма, която мъкнеше със себе си, го блъсна в гърдите до задушаване. Без да мисли, той изтича до в къщи, изми се цял, смени дрехите си, избръсна се: може би тоя кошмар ще се разсее най-после! Напусто. Сега неговото собствено тяло сякаш изпускаше същия мирис!
Той излезе отново и тръгна без цел, пушейки непрекъснато цигара след цигара, за да усеща само дъха на тютюна. Най-сетне спря в една градинка и седна. Тук беше сравнително по-добре. Свали шапка да разхлади челото си. Какво беше това наистина? Какво ставаше с него? Какъв е тоя дяволски ден? Всъщност нима всичко това беше един ден?… Колко отдавна бе заранта, когато тръгнаха от тия същи улици! Струваше му се, че дълги години го делят от горещата пладня там, в онзи селски двор. Толкова друг, уморен, увехнал се усещаше той сега.
Младият човек въздъхна безпомощно и вдигна, очи към небето. Денят угасваше — мек, прозрачен, прекрасен и безучастен ден. Едно усмихнато равнодушие лъхаше от зеленикавото вечерно небе.
И тая далечна, непостижима красота стопена в пространството, нямаше нищо общо със земята, с нещата, с хората и с неговите собствени, объркани и настръхнали мисли.