– Благодаря – прошепна тя, когато гласовете спряха дърдоренето си.
– Да, да. Пак заповядай! – каза нов глас. От настоящето, не от миналото.
Усмивката ù угасна. С присвити очи тя претърси килията. Беше сама, но нещо сгъстяваше въздуха. Бръмчеше от сила и енергия.
– Кой е там?
– Искаш ли да знаеш как да развалиш проклятието, или какво? – женски глас. Заявление, не напълно въпрос. – Мисля, че чух да питаш за това преди.
Ашлин усети гореща тръпка да минава от едното ù рамо до другото, сякаш някой е прокарал пръст по кожата ù. После пред нея затанцува топъл вятър. Но тя все още не виждаше никого. С каквото и да си имаше работа, Ашлин знаеше, че не е човек. Безсмъртен? Един от боговете на Мадокс?
– Да – отговори тя. – Питах.
– Яко! Мога да ти помогна супермного в това.
„Яко“? „Супер“? От вероятна богиня? Къде бяха онези „тий“ и „вий“?
– Ще ми помогнеш ли и да избягам?
– Едно по едно, коте. – Нещо затрептя в ъгъла, а после се появи дълга бяла коса. Следващото, което видя, беше висока жена с тяло на супермодел. Тяло, облечено в червен къс потник и толкова къса черна пола, че едва покриваше ръба на бикините ù. Високи черни ботуши. Най-накрая се материализира лице и Ашлин откри, че гледа въплъщението на красотата. Черти, толкова съвършени, толкова възвишени и величествени, че можеха да принадлежат само на богиня. – Твоят приятел, тъмничарят, или какъвто и да е, спомена приказки, нали?
Заблуда ли беше това, или тази жена беше истинска?
– Да.
– Значи вече имаш отговора. Помисли за приказките – жената се намръщи. Облиза яркорозова близалка. – Какво учат те?
„Достатъчно истинска е за мен“ – помисли Ашлин.
– Да търся принц?
– Уф. Грешка. Мисли, момиченце! Трябва да се връщам.
Да се върне къде? Какво беше името на това същество? И защо беше тук и ù помагаше?
– Казах да мислиш, а ти, бебче, изобщо не изглежда да мислиш. Измерваш ме. Да не искаш парче от мен?
От нея?
– Не. Не, разбира се.
Свиване на рамене.
– Тогава предлагам да се захващаш с работата.
Добре, добре. Мисли! Беше трудно да си припомни подробностите на приказките, след като необходимостта да избяга беше толкова силна, но някак си успя. Принцът в „Спящата красавица“ беше проправил пътя си през тръни и огън, за да спаси принцесата. В „Девойката Малейн“[4] принцесата беше прокопала път през стените на кулата, в която беше затворена за седем години. Тя беше намерила сили и решителност да живее, за да намери своя принц. Героинята от „Дивите лебеди“[5] се беше отказала да говори, за да избави братята си от страшно проклятие.
Ашлин винаги беше въздишала по тези приказки. Беше ги скътала дълбоко в сърцето си, за да си ги спомня, когато беше сама. Винаги тайно си беше мечтала някой принц да влезе с галоп в Института и да я вземе на белия си жребец, а после да яздят заедно към залеза и към земя, неопетнена от стари гласове. Но той не беше дошъл. И беше за добро, защото Ашлин се беше научила да разчита на себе си.
– Е?
– Приказките учат на решителност, постоянство и саможертва. Аз съм решителна и постоянствам, но какво да пожертвам? – побиха я тръпки. Дали щяха да искат от нея да пожертва връзката си с Мадокс? Той беше всичко за нея. Но какво би дала, за да го спаси… всичко. Дори (стомахът ù се сви) това. – Аз не съм принцеса и животът ми едва ли е приказка.
Усмивка.
– А не искаш ли да бъдеш? – Пауза. – Мамка му! Врагът ти приближава. Мисли за това, което казах, и ще говорим по-късно!
– Но ти не каза нищо, всъщност!
Мина секунда и въздухът сякаш се умъртви и всяко усещане за живот изчезна.
– По-добре ли е сега? – попита внезапно Макинтош.
Очите на Ашлин се отвориха. Кога ги беше затворила? Макинтош стоеше зад решетките. Закашля се толкова силно, че се преви на две. Успя да се задържи прав, само защото стисна метала. Изглеждаше по-болен и по-блед, отколкото предишния път.
– Да – каза тя тихо. Дали си беше въобразила цялата среща с нещо като невидима богиня?
Той отключи решетките и се препъна вътре. Кашляйки, сложи ключа в джоба си. Не стигна до стола, а се срина на земята. Мина минута, две. Не се помръдна и не издаде звук.
– Макинтош? Добре ли си?
Най-после движение. Той поклати глава, сякаш се нуждаеше да разкара гъста мъгла.
– Малко съм настинал – каза той. – Повечето мъже настинаха. – Той се извъртя по гръб и се изправи до седнало положение, като през цялото време потръпваше.
Тя се намръщи.
– Откога сме извън крепостта?
– По-голямата част от деня.
Цял ден? Толкова болен за толкова кратко?