– Не мога. – Той прокара палец по брадичката ù.
По цялото ù тяло премина тръпка, последвана бързо от настръхване. Тя се сгърчи до него. Въздухът се изпълни с аромата на възбуда и ноздрите на Мадокс трепнаха, докато той се опиваше от него.
– Ти също ме искаш – каза той с дрезгав от задоволство глас, забравяйки въпроса си и нейния отказ да отговори.
– Аз… аз…
– Не можеш да го отречеш – довърши той вместо нея. – Така че, ще попитам още веднъж. Все още ли искаш да те отведа у дома?
Тя преглътна.
– Мислех, че искам. Едва преди няколко часа мислех, че отчаяно искам да избягам. Но… Не мога да го обясня дори на себе си… Искам да остана тук. Искам да остана с теб. Поне засега.
Задоволството му се усили. Заля го мощно и наситено. Независимо дали отговаряше като Стръв, или просто като жена, в момента на него не му пукаше. „Ще я имам.“
Ние ще я имаме – поправи го Насилие, стряскайки Мадокс с разпаления си тон. – Ние ще я имаме.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Когато Аерон и Даника се върнаха в крепоста, влитайки през прозореца и приземявайки се на пода в стаята на Мадокс с леко тупване, Ашлин беше изумена. Така. Не си го беше въобразила. Мъжът наистина имаше лъскави черни крила.
„Искаше да срещнеш други като теб, Дароу. Е, познай! Желанието ти се изпълни.“
Безсмъртни, беше ù казал Мадокс. Обладани. Тя беше подозирала, че са демони, затова не се изненада особено, че наистина бяха точно такива. Но крила? Докато катереше хълма, беше чула разкази за мъж, който може да лети. Не беше обърнала особено внимание на думите, защото беше твърде заета да блокира гласовете. „Трябваше да се досетя.“ Това дали означаваше също, че един от мъжете можеше да прониква в ума ти? А друг може да те хипнотизира с поглед?
Тя въздъхна. Мадокс я беше хипнотизирал само с поглед. От самото начало беше пленена от него, а постоянното ù желание беше толкова нехарактерно за нея, колкото прибързаното ù решение да остане тук.
– Ето и Тиленола – каза Даника с треперещ глас. – Е, генеричната[2] му версия – кожата ù беше зеленикава и Даника се олюляваше на краката си. Зарови в яркозелената си чанта и извади шишенце в червено и бяло.
До нея Аерон изпъна рамене. Крилата му се затвориха и свиха зад гърба му, а после изчезнаха. Той се наведе, грабна тениската си от пода и я нахлузи през главата си, покривайки заплашителните татуировки, които украсяваха торса му. Отиде до прозореца и го затвори, преди да се обърне към Даника със скръстени на масивния му гръден кош ръце. Застана там тих и наблюдаващ.
– Благодаря ти – каза Ашлин. – Само съжалявам, че трябваше да минеш през толкова проблеми, за да ги вземеш.
Даника мълчаливо ù подаде две хапчета, които тя прие благодарно. Все още я тормозеха внезапни болки и стомахът ù се бореше решително с гаденето, въпреки че не беше толкова зле като преди.
Мадокс задигна хапчетата от ръката ù, преди тя да може да ги метне в устата си. Огледа ги внимателно и се намръщи.
– Магически ли са? – попита той с искрено любопитство.
– Не – каза тя.
– Тогава как две малки камъчета ще отнемат болката?
Ашлин и Даника се спогледаха объркано. Тези мъже сигурно са имали работа с хора през годините. Как можеше да не знаят нищо за съвременната медицина?
Единственото обяснение, което Ашлин успя да измисли, беше, че никога не са обръщали внимание на болен човек преди. Освен това само един от мъжете – Парис, беше виждан в града често. Дотолкова си спомняше тя от гласовете.
Дали Мадокс стоеше заключен в замъка тогава? Ашлин внезапно заподозря, че беше точно така и това я накара да се зачуди… Дали той се чувстваше забравен понякога? Недокоснат, необичан? Като изключим добротата, която беше получила от Макинтош, тя постоянно се чувстваше по този начин в Института, където беше важна способността ù. „Какво чуваш, Ашлин? Нищо друго ли не беше казано, Ашлин? Те добавиха ли подробности, Ашлин?“
Ашлин осъзна, че иска да разбере Мадокс. Искаше да научи за него, да го утеши така, както той беше утешил нея. Мадокс не можеше да го знае и тя не би му го казала, но всеки път, щом разтриеше корема ù и прошепнеше тези мили, успокояващи думи в ухото ù, тя се влюбваше все повече в него. Глупаво и грешно, но необратимо.
Трябваше да му каже за способността си, но беше размислила в мига, в който той беше проявил такъв гневен интерес. Тя се чудеше, дали след като Мадокс беше ядосан, без да знае степента на способностите ù, щеше да побеснее, ако научеше истината?
Повечето хора в Института се бяха чувствали неудобно около нея, знаейки, че тя би могла да долови най-личните им разговори само като влезе в стаята. След като беше решила да остане тук, колкото и странно да беше мястото, тя не искаше да си има работа с това неудобство. Поне веднъж искаше да бъде смятана за нормална. Поне за малко.
2
Генерични лекарства са тези, които са произведени по рецепта, подобна на рецептата на оригиналните и имат същата основна съставка като оригиналните, но обикновено са по-неефективни. Б.пр.