— С две думи, те ни използват. — Окончателно вбесена, Тейт бутна чинията си настрани. — Аз така виждам нещата.
— В едно съдружие всяка половина трябва да има полза от другата.
Далеч неубедена, Тейт стана да си налее чаша прясно изцедена лимонада. На теория тя не беше против съдружието. Още от най-ранна възраст я бяха учили на ползата от работата в екип. Но точно този екип сериозно я безпокоеше.
— И какъв е техният принос в съдружието?
— Първо, те са професионалисти. А ние сме аматьори. — Рей размаха ръка, когато Тейт понечи да протестира. — Колкото и да си мечтая за обратното, аз никога не съм откривал потънал кораб, само съм изследвал останките, които някой друг е открил и опразнил преди мен. Е, на няколко пъти ни е излизал късметът. — Той хвана ръката на Марла и прокара палеца си по златния й пръстен. — Изваждали сме дреболии, които другите са пропуснали. Откакто се гмурнах за пръв път, си мечтая да открия свой кораб.
— Така и ще стане — заяви с непоклатима вяра Марла.
— Може да е този път. — Тейт прокара ръка през косата си. Колкото и да обичаше родителите си, тяхната липса на практичност я изумяваше. — Татко, ами проучването, което направи, всичките онези архиви, товарителници, писма? Колко усилия хвърли върху данните за бурята, приливите и така нататък. Толкова труд си вложил в това!
— Вярно е — съгласи се той. — И точно затова имам интерес да работя с Бък. От него мога да науча много. Знаеш ли, че три години се е гмуркал в северната част на Атлантическия океан, на дълбочина сто и петдесет метра и повече? Ледена вода, тъмна вода. Вадил е неща, потънал до колене в тиня, сред коралови рифове, в гъмжащи от акули места. Представи си само!
„Той определено си го представя“ — помисли си Тейт, загледана в унесения му поглед и усмихнатите в мечтание устни. Въздъхна и постави ръка на рамото му.
— Татко, това че той има повече опит…
— Опит, който е трупан цял живот. — Той я потупа по ръката. — Това е неговият принос. Опитът, постоянството, усетът на търсач. И нещо толкова основно като работната ръка. Два екипа, Тейт, са по-ефикасни от един. — Той замълча. — Тейт, за мен е важно да знам, че разбираш решението ми. Ако не можеш да го приемеш, ще кажа на Бък, че сделката се разваля.
И щеше да загуби много, помисли си Тейт. Гордостта си, защото вече бе дал дума. И надеждата си, защото разчиташе на успех с новия екип.
— Разбирам го — каза тя, преглъщайки собственото си неодобрение. — И мога да го приема. Имам само още един въпрос.
— Питай — подкани я Рей.
— Откъде можем да сме сигурни, че когато техният екип е долу, няма да задържат за себе си онова, което намерят?
— Защото ще смесим екипите. — Той стана да разчисти масата. — Аз ще се гмуркам с Бък. Ти ще се гмуркаш с Матю.
— Чудесна идея, наистина! — Марла се засмя тихичко при ужасената физиономия, която изкриви лицето на дъщеря й. — Кой иска кекс?
Утрото се разстла по водата в ивици от бронз и розово — огледален образ на небето отгоре. Въздухът бе свеж като роса и изкусително топъл. Високите отвесни скали на Сейнт Кристофър се пробуждаха за новия ден в одежди от зелено и кафяво. Още по на юг пресеченият конус на вулкана, който се издигаше над малкия остров Нейвис, бе забулен в облаци. По белите плажове не се мяркаше жива душа.
Тройка пеликани се плъзнаха по повърхността на морето, после се гмурнаха бързо като стрели и почти толкова безшумно, изхвърляйки високи фонтани, които се пръскаха в ситен дъждец. Сетне отново се показаха, плъзнаха се по водата и отново се гмурнаха в комична хармония. Малки вълни се застигаха мързеливо покрай корпуса.
Бавно и красиво светлината укрепна и превърна морето в равнина от сапфир.
Гледката не повдигна настроението на Тейт, която си обличаше водолазния костюм. Провери часовника си, компаса на китката, измервателните уреди на кислородните бутилки. Баща й и Бък си пиеха кафето и си бъбреха на предната палуба. Тя прикрепи водолазния нож към прасеца си.
Край нея Матю се занимаваше със същото.
— И на мен тази история ми харесва толкова, колкото и на теб — промърмори той, после й повдигна бутилките и й помогна да ги закрепи.
— Оправи ми настроението.
Прикачиха си колани с тежести, поглеждайки се с взаимно недоверие.
— Просто се опитай да не изоставаш и не ми се пречкай. Ще се оправим.
— Сериозно? — Тя плю в маската си, изтърка добре визьора и го изплакна. — Не знам кой на кого ще се пречка.
Но залепи усмивка на лицето си, когато Бък и баща й се приближиха с бавна стъпка към тях.
— Готови? — попита я Рей и лично провери ремъците й, после погледна яркооранжевата пластмасова бутилка, служеща за ориентир, която подскачаше лекичко по тихата водна повърхност. — Внимавайте за посоката.