— Да, благодаря — каза Лорейн. — Хареса ни дори закъснението.
Тейт свали слънчевите си очила.
— Толкова е вълнуващо! Капитанът на „Номад“ ги е оженил само преди няколко дни.
— Смятаме да съчетаем медения си месец с работата тук. — Хейдън не сваляше ръката си от рамото на Лорейн, сякаш тя можеше да изчезне, ако не я докосва постоянно. — Когато получихме съобщението на Тейт, се разтревожихме толкова, че решихме да тръгнем веднага.
— Изненадахме ги на летището. Когато тази сутрин се обадих в университета да задвижат нещата по обявяването в пресата за откриването на „Изабела“, ми казаха, че Хейдън и Лорейн вече са тръгнали насам.
— Което ни даде възможност да изпреварим останалите. — Лорейн се облегна на ръката на Хейдън и се помъчи да потисне прозявката си. — До два-три дни Нейвис ще гъмжи от учени и репортери. Нямаме търпение да прегледаме находките от „Изабела“ преди да е станало пренаселено.
— Такъв е планът. — Тейт се усмихна кисело на Вандайк. — Мисля, че не си се срещал с колегите ми лице в лице, Вандайк, но сигурно ги познаваш по име. О, не беше ли твоят слуга, когото видях да товарят на линейката отвън? Изглеждаше ужасно блед.
Побелял от ярост, която заплашваше да го задуши, Вандайк се изправи.
— Това не е краят.
— Съгласна съм. — Тейт сложи ръка на рамото на Матю. — Това е едва началото. Няколко изключително влиятелни институции изпращат свои представители, които да наблюдават по-нататъшното развитие на операцията и да участват в оценката на артефактите. Особен интерес представлява един амулет, известен като „Проклятието на Анжелик“. Списанието, което се издава от института „Смитсониън“, ще публикува обширна статия върху историята, откритието и научната му стойност. „Нешънъл Джеографик“ смята да направи документален филм по темата. — Всяко парче от мозайката попадаше на мястото си и Тейт се усмихна. — Вече е публично достояние къде е намерен амулетът, от кого и на кого принадлежи. Шах и мат, Вандайк.
— Искаш ли една бира, Червенушке?
— Аха. — Тя стисна рамото на Матю. — С най-голямо удоволствие.
— Вземи моята. Не ми се вярва сервитьорката да се върне. Мисля, че това слага точка на бизнес отношенията ни, Вандайк. Ако ти хрумне още нещо, обади се. Чрез адвокатите ни. Как бяха, Червенушке?
— „Уинстън, Терънс и Блайт“, Вашингтон, окръг Колумбия. Може да си ги чувал. Доколкото знам, фирмата е една от водещите на Източния бряг. О, скъпи, за малко да забравя — американският консул беше много ентусиазиран, когато разговарях с него преди няколко часа. Изяви желание лично да посети мястото на разкопките.
„Боже — помисли си Матю, — тя наистина е голяма работа.“
— Ще трябва да уредим посещението му. Сега ще ни извиниш, Вандайк, предстои ни много работа.
Вандайк огледа лицата около себе си. Видя триумф, объркване, предизвикателство. Не можеше да се противопостави на никой от тях, не тук и не сам. Той се обърна вдървено и тръгна, горчивият вкус на провал изгаряше гърлото му.
Но все още държеше нещата под контрол.
— Целуни ме — настоя Тейт и дръпна Матю към себе си. — И го направи както трябва.
— Ъъъ… — Хейдън запремята очилата между пръстите си. — Някой ще ми каже ли какво става тук?
— Изглежда, сме се появили за последното действие — отбеляза Лорейн. — Това не беше ли Сайлъс Вандайк, предприемач, благодетел и приятел на морската археология?
— Това беше Сайлъс Вандайк. — Тейт хищнически притисна Матю към себе си. — Един неудачник. Луда съм по теб, Ласитър. Хайде да открием онази сервитьорка и да въведем младоженците в събитията.
(обратно)— Тази история си има от всичко по малко — замислено отбеляза Лорейн, загледана в звездите и сребърната луна.
Минаваше полунощ, обясненията, възклицанията, празничната вечеря и още по-празничните наздравици бяха свършили.
Беше оставила новия си съпруг да се диви на съкровищата заедно с останалите и се бе измъкнала за един спокоен разговор с бившата си съкаютничка.
— Най-хубав е краят. — Доволна като ученичка, избягала от час, Тейт лениво отпиваше от последната чаша от последната бутилка шампанско.
— Не знам. Има убийство, алчност, похот, саможертва, страст, секс…
— Добре де, може би сексът е най-хубавата част.
Лорейн се изкиска и се опита да изцеди още няколко капки от бутилката, която стоеше между столовете им.
— Забравих магьосничеството. Мислиш ли, че Анжелик Моноар наистина е била вещица?
— Какви приказки от устата на един учен — каза Тейт, но после въздъхна. — Мисля, че е била силна жена и че любовта е в състояние да твори най-различни чудеса.