— А навярно и безсмъртие. — Да, той беше започнал да вярва в това, бе започнал да вижда истината. — И други са вярвали, но са били слаби, неспособни да контролират онова, което държат в ръцете си. Аз съм различен, както виждаш. Свикнал съм да ръководя, да впрягам силата. Точно затова амулетът ми принадлежи. Какво ли би било да живееш и да знаеш, че всяко желание, дори всяка мисъл е изпълнима? Да печелиш винаги. Да живееш вечно, ако така предпочиташ. — Дъхът му се ускори. — Да, ще те убия, за да имам всичко това. Ще избия всички ви, за да го имам. Искаш ли преди това да те накарам да страдаш?
— Не. — Тя затвори очи и напрегна слух дали няма да чуе завръщащата се гумена лодка. Ако по някакъв начин успееше да им даде сигнал, или на Матю, може би щяха да спрат Вандайк преди да е избил всички. — Ще ти го дам и се моля на Бога амулетът да ти осигури живота, който заслужаваш.
— Къде е?
— Тук. — Тя вдигна камъка, който стискаше в шепата си. — Тук.
Зашеметен, той охлаби хватката си достатъчно, за да може тя да отскочи. Но Тейт не побягна. Нямаше къде да избяга. Вместо това се обърна към него, очите й бяха студени и предизвикателни, пръстите й стискаха искрящия рубин. Видя как лицето на Вандайк се отпуска, как омеква като топящо се стъкло. Но пистолетът не трепна и за секунда.
— Красив е, нали? — тихо каза тя. Не можеше да се надява на разума му. Така че щеше да възложи надеждите си на лудостта му. Може би, само може би, все пак разполагаше с оръжие. — От векове чака да го подържат отново, да го носят отново, да му се възхищават отново. Знаеш ли, че нямаше и драскотина по него, когато го извадих от пясъка?
Тя завъртя камъка, така че да улови белия лъч на луната. Светлината и сенките затанцуваха. Беше тихо, внезапно бе станало толкова тихо, че тя можеше да чуе всяка въздишка на вълните, които целуваха корпуса.
— Времето и водата не го бяха докоснали. Сигурно е изглеждал точно така, ярък и искрящ, последния път, когато тя го е носила около врата си.
Той се взираше като хипнотизиран в амулета. Тя отстъпи половин крачка, като продължаваше да държи камъка пред очите му.
— Мисля, че го е носила през онова утро. Утрото, когато са дошли да я екзекутират. А той, мъжът, отговорен за осъждането й, е чакал пред килията и го е взел. — Гласът й бе тих, почти приспивен. — Не е могъл да има нея, но е могъл да има тази последна материална връзка, която й е била останала от мъжа, когото е обичала. Или така поне си е мислел. Но не е успял да прекъсне връзката помежду им. Не е успяла и смъртта. Тя е повтаряла името му наум, докато димът е изпълвал дробовете й и пламъците са облизвали стъпалата й. Името на Етиен. Аз я чувам, Вандайк. А ти чуваш ли я?
Уловен като плъх под погледа на змия, той не отмести очи. Езикът му се стрелна да оближе устните.
— Мой е.
— О, не, все още е неин. И винаги ще бъде неин. Това е тайната, Вандайк, това е магията и силата. Онези, които не са разбрали това и са го искали за собствените си цели, са докарали проклятието върху собствените си глави. Ако го вземеш — каза меко тя, с внезапна увереност, — ще бъдеш прокълнат.
— Мой е — повтори той. — Аз съм този, за когото е бил предназначен. Похарчих цяло състояние, за да го намеря.
— Но го намерих аз. Ти само го крадеш. — Вече бе почти до парапета. Шум от двигател ли чуваше? Или просто се надяваше да е така? Ако извикаше, дали щеше да спаси хората, които обичаше, или да ги погуби?
Очите на Вандайк се стрелнаха към нейните и сърцето й се сви болезнено. Очите, които я гледаха, отново бяха ясни, отново бяха спокойни, лишени от тънкия блестящ воал на лудостта.
— Мислиш, че не знам какво правиш? Печелиш време, докато широкоплещестият ти герой ти се притече на помощ. Жалко, че не се появи, така че да умрете заедно, романтично. Отделих ти достатъчно от вниманието си, Тейт. Свали амулета и ми го дай, в противен случай първият куршум ще попадне в корема ти вместо в сърцето ти.
— Добре. — Пръстите й, неочаквано сръчни й спокойни, започнаха да свалят колието от врата й. Сякаш не бяха нейни, сякаш тя се носеше някъде извън собствената си плът. — Щом като го искаш толкова много… вземи го и си плати цената.
Стегна се да посрещне куршума и хвърли амулета високо и надалече в морето.
Той изкрещя. Звукът бе нечовешки, като на див звяр, усетил вкуса на кръв. И също като звяр той скочи през парапета и се хвърли в тъмната вода. Преди да се скрие под повърхността, Тейт се хвърли след него.
Докато тялото й се врязваше във водата, част от съзнанието й отбеляза безразсъдната глупост на постъпката й. Въпреки това нещо я принуждаваше да го направи, да напълни дробовете си с въздух и да се гмурне слепешката.