Разумът й казваше, че той не би могъл да намери амулета в нощното море без маска, без кислородни бутилки, без достатъчно време. Нито пък тя щеше да намери него или съкровището, което бе изхвърлила.
И изведнъж долови някакво движение. Яростта, която не бе и подозирала, че се таи в душата й, изригна и тя се хвърли към него като акула.
Тук, в лишения от въздух свят, на неговата превъзхождаща сила бяха противопоставени младостта й и умението й. Сляпата му алчност срещу яростта й. Сега нямаше пистолети, имаше само ръце и зъби. Тейт използваше своите максимално.
Той заби нокти в тялото й, устремен отчаяно към повърхността и въздуха над нея. Собствените й дробове горяха, но тя го повлече надолу. Той я отблъсна с ритник.
Тя отново се стрелна нагоре през тъмните води, отчаяна, че никога няма да стигне до повърхността.
Той я чакаше там и се хвърли бясно към нея, докато тя се бореше да напълни празните си дробове с въздух. Лицето му бе разкривено от водата и солта в очите й, подивяло до степен на перверзност. Бореха се в ужасяваща тишина, нарушавана единствено от накъсаното им дишане и плисъка на водата.
Морето ги прегърна алчно.
Тя нагълта вода, задави се. Солта опари очите й, докато той я държеше под повърхността, а сам жадно гълташе въздуха отгоре. Ръцете й драпаха в несвяст, неспособни да се вкопчат в гладкия му водолазен костюм. Жуженето в ушите й се превърна в рев. Десетки светлинки проблясваха, изригваха в главата й, пред очите й.
„Не!“ — помисли си тя и се измъкна от хватката му. Една светлина. Една-единствена светлина, която блестеше на фона на пясъка. Той бързаше към нея, гмуркаше се през прозрачно черната вода към белия пясък, където амулетът лежеше като окървавена звезда.
Тя го видя как вдига колието, видя как ръката му алчно го стиска. Мекият червен проблясък светна на стотици искри между пръстите му, насити се, потъмня. Прокърви.
Той обърна глава и я погледна триумфално. Очите им се срещнаха. А после той изкрещя.
— Идва на себе си. Давай, Червенушке, давай!
Тейт чуваше гласа на Матю, долавяше и страха в него. Усещаше твърдото дърво на палубата под себе си, силните му ръце под главата си.
— Матю…
— Не говори. За бога, къде е проклетото одеяло?
— Ето го, ето го. — Без излишни движения и емоции Марла зави дъщеря си. — Нищо ти няма, слънчице, само си лежи спокойно.
— Вандайк…
— Няма нищо. — Матю хвърли едно око към Вандайк, който лежеше свит под зоркия поглед и готовата шокова палка на Лару. Беше полуудавен, но се кискаше.
— Амулетът…
— Боже, още е на врата й! — Матю го свали с трепереща ръка. — Дори не бях забелязал.
— Беше малко зает да й спасяваш живота. — Рей стисна здраво очи. Когато Матю бе извлякъл Тейт от водата, Рей бе сигурен, че единственото му дете е мъртво.
— Какво стана? — Тейт най-накрая намери сили да отвори очи. Над главата й се бяха навели разтревожени лица. — Боже, боли ме навсякъде.
— Просто си почини мъничко. Зениците й изглеждат нормално. Не я тресе.
— Може да настъпи закъснял шок. Мисля, че трябва да й свалим мокрите дрехи и да я пъхнем в леглото. — Марла прехапа устни и макар да знаеше, че е глупаво, провери челото на Тейт за температура. — Ще ти направя един хубав чай от лайка.
— Добре. — Леко замаяна, Тейт се усмихна. — Мога ли вече да стана?
Мърморейки ругатни, Матю я вдигна на ръце, както си беше завита с одеялото.
— Ще я сложа в леглото. — Той спря и погледна към Вандайк. — Лару, двамата с Бък най-добре го закарайте на Нейвис и го предайте на ченгетата.
— Той защо се смее? — попита Тейт.
— Само това прави, откакто Рей го издърпа на палубата. Смее се и мърмори за вещици, които горели във водата. Ела да ти направим една гореща вана.
— Хайде.
Той бе грижовен. Приготви й ваната, разтри раменете й. Дори изми косата й. После я изтри с хавлията, облече й пижамата и я сложи в леглото.
— Току-виж ми станало навик — промърмори тя, отпусна все още замаяната си глава на пухкавите възглавници и засърба чая, който й беше донесла Марла.
— Почивай си — нареди майка й, докато се суетеше с одеялото. После вдигна поглед към Матю. — Рей също тръгна към Нейвис. Не искаше да изпуска от поглед Вандайк, докато не го приберат в килията. Да ти кажа ли, когато се върнат?
— След малко се качвам.
Марла само вдигна вежди. Имаше чувството, че на Тейт й предстои да се справи с още една криза.
— Мисля да направя една голяма кана с кафе. Ти си почивай, слънчице. — Тя целуна Тейт по челото, излезе и тихо затвори вратата.
— Не е ли страхотна? — каза Тейт. — Нищо не е в състояние да разтърси южняшката й самоувереност.