— Нямам нищо общо с принца от приказките. Дишането уста в уста и сърдечният масаж едва ли са особено романтични.
— При дадените обстоятелства те определено превъзхождат букета от лилии. — Тя го целуна нежно. — Има едно нещо, Матю. Не съм те викала. — Тя поклати енергично глава, когато той понечи да протестира. — Въобще не извиках. Но прошепнах името ти наум, когато помислих, че се давя. — Тя допря буза до неговата и въздъхна. — И сигурно тогава си ме чул.
(обратно)Матю гледаше Сайлъс Вандайк през решетките на малката килия. Това бе човекът, който му бе отровил живота, който му бе отнел бащата, бе планирал собствената му смърт и едва не бе убил жената, която обичаше.
Човек, притежавал власт и неограничена финансова, обществена и политическа сила.
Сега бе уловен като животно в клетка.
Бяха му дали памучна риза и панталони, и двете избелели и провиснали. Нямаше колан, нито връзки за обувки, да не говорим за копринена вратовръзка с монограм.
И въпреки това седеше на тясната койка, сякаш тя бе направен по поръчка стол, сякаш мръсната килия бе луксозно обзаведения му кабинет. Сякаш все още контролираше положението.
Но Матю не можеше да се освободи от впечатлението, че той сякаш се е смалил по някакъв начин, че тялото му изглежда крехко в прекалено големите затворнически дрехи. Костите на лицето му се бяха изострили и изпъкваха като череп под кожата, сякаш плътта се бе стопила за една нощ.
Беше небръснат, косата му се беше сплъстила от морската вода и обилната пот. Синкавочервени драскотини разраняваха лицето и ръцете му и напомняха на Матю за Тейт и за отчаяната й борба на живот и смърт.
Това му бе достатъчно да счупи решетките с голи ръце и да чуе как костите на Вандайк се трошат в ръцете му.
Но той се застави да остане на мястото си и да наблюдава.
И видя, че достойнството и властния вид, които Вандайк се мъчеше да поддържа, не са нищо повече от параван от тънко, чупливо стъкло. Омразата още я имаше, осъзна Матю, зряла, жива и пламтяща в очите му. Запита се дали е достатъчна, за да поддържа живота му, дали ще може да черпи сили от нея през всичките години, в които щеше да остане затворен.
Надяваше се да е така.
— Как е? — попита Матю. — Как е да загубиш всичко?
— Мислиш ли, че това ще ме спре? — Гласът на Вандайк бе едва доловим шепот, който се плъзна между решетките като змия. — Мислиш ли, че ще те оставя да го задържиш?
— Дойдох да ти кажа, че за нас ти повече не съществуваш.
— Така ли? — Очите му проблеснаха. — Трябваше да я убия. Трябваше да й направя дупка в корема и да те оставя да я гледаш как умира.
Матю се хвърли към решетките, но блясъкът на удовлетворение в очите на Вандайк го спря. „Не, не по този начин — каза си Матю. — Не по неговия начин.“
— Тя те победи. Именно тя в крайна сметка те свали от трона ти. Видял си го, нали? Огъня във водата. Видял си я да те гледа — продължи той, рисувайки сцената, която Тейт му бе описала. — Била е толкова красива, така ужасяващо уловена в оная побесняла светлина. И ти си се разпищял като дете, което сънува кошмар.
Червенината, с която яростта бе покрила бузите на Вандайк, се отцеди и лицето му стана бяло като платно.
— Нищо не съм видял! Нищо! — Той скочи от нара. Водовъртеж от неясни ужасяващи образи наводни съзнанието му, придоби форма, заплашвайки да разкъса остатъците от разума му като жадни за кръв нокти.
Писъците драпаха да изригнат от гърлото му диви и нажежени.
— Видял си го — съвсем спокойно каза Матю. — И ще го виждаш отново и отново. Всеки път, когато затвориш очи. Колко дълго ще можеш да живееш с този страх?
— От нищо не се страхувам! — Ужасът се бе настанил като ледена топка в корема му. — Няма да остана в затвора. Имам положение. Имам пари.
— Нищо нямаш — каза Матю. — Освен дълги години, през които да мислиш за онова, което си направил, и за онова, което в крайна сметка не можа да направиш.
— Ще изляза оттук и ще те намеря.
— Не. — Матю се усмихна свирепо. — Няма да излезеш.
— Аз вече спечелих! — Вандайк стисна решетките, пръстите му станаха бели като лицето му. Дишането му се учести, а очите му, вперени в Матю, горяха на ръба на лудостта. — Баща ти е мъртъв, чичо ти е инвалид. А ти не си нищо друго освен един второразреден търсач на потънали съкровища.
— Но в кафеза си ти, Вандайк. А амулетът е у мен.
— Ще ти видя сметката! Ще довърша Ласитърови и ще си взема моето!
— Тя те победи — повтори Матю. — Жена го започна и жена го довърши. Държал си го в ръцете си, нали? Но не си могъл да го задържиш.