Тя го разбра съвсем точно и в усмивката, огряла лицето й, се четеше пламенност, която преодоля бариерата помежду им.
— Нали е прекрасно? Да си мечтаеш какво може да има там долу и че може ти да си щастливецът, който ще го намери. Къде я намери? — Когато той я погледна объркано, тя се ухили и посегна да докосне сребърния диск върху гърдите му. — Монетата.
— Първото нещо, което извадих — каза той. Искаше му се да не изглежда толкова изкусително свежа и дружелюбна. — В Калифорния. Известно време живяхме там. А ти защо се гмуркаш и търсиш съкровища, вместо да въртиш на пръста си някое колежанче?
Тейт тръсна глава и реши да го дава по-обиграно.
— Колежанчетата са лесни — провлече тя и се плъзна на палубата срещу него. — А аз обичам предизвикателствата.
Внезапният спазъм в стомаха му изпрати сигнал за опасност.
— По-полека, момиченце — промърмори той.
— На двайсет съм — заяви Тейт с пълната доза смразяващо самочувствие на разцъфващата женственост. Или поне щеше да бъде, поправи се тя, преди края на лятото. — А ти защо се гмуркаш и търсиш съкровища, вместо да си изкарваш някъде хляба?
Беше негов ред да се ухили.
— Защото много ме бива. Ако тебе те биваше повече, това щеше да е твое, а не мое.
Решила, че не си струва да удостоява с отговор последната му реплика, Тейт отпи от пепсито.
— Баща ти защо не е с вас? Да не се е отказал от гмуркането?
— Може и така да се каже. Умря.
— О, боже! Извинявай.
— Преди девет години — обясни Матю и продължи да почиства сабята. — Обработвахме останките на един кораб в австралийски води.
— Злополука при гмуркане?
— Не. На опитен гмуркач като него злополуки не се случват. — Той взе кутийката, която тя бе оставила на палубата, и отпи. — Убиха го.
В първия момент Тейт не реагира. Матю го каза толкова прозаично, че думата „убийство“ не предизвика обичайния отклик в съзнанието й.
— Мили боже, как…
— Не знам със сигурност. — Нито пък знаеше защо й бе казал. — Спусна се жив, извадихме го мъртъв. Подай ми оня парцал.
— Но…
— Това беше краят — каза той и сам се пресегна за парцала. — Няма полза да се ровиш в миналото.
Прииска й се да хване изпъстрената му с белези ръка, но прецени, че той по-скоро ще откъсне нейната от китката, отколкото да й позволи.
— Звучи странно от устата на един търсач на съкровища.
— Бебчо, брои се само онова, което миналото ти поднася в настоящия момент. А това тук никак не е за изхвърляне.
Объркана, тя сведе поглед към дръжката на сабята, която Матю търкаше усилено. Постепенно започна да съзира блясъка.
— Сребро — промърмори Тейт. — Сребърна е! Знак за висок сан. Знаех си!
— Хубаво парче.
Забравила за всичко друго, тя се наведе по-близо и плъзна пръсти по блестящата повърхност.
— Мисля, че е от осемнайсети век.
Очите му се усмихнаха.
— Сериозно?
— Основната ми специалност е морска археология. — Тя отметна нетърпеливо бретона си. — Може да е била на капитана.
— Или на който и да било друг от офицерите — студено отбеляза Матю. — Но при всички случаи за известно време ще ми осигури бирата и скаридите.
Зашеметена, тя се дръпна рязко назад.
— Смяташ да я продадеш? Просто така ще я продадеш? За пари?
— Определено няма да я продам за мидени черупки.
— Не ти ли се иска да разбереш откъде е дошла, на кого е била?
— Не особено. — Той обърна почистения участък от дръжката към слънцето и се загледа в ярките отблясъци. — В Сейнт Бартс има един търговец на антики, който ще ми даде добри пари за нея.
— Това е ужасно. Това е… — Тя разрови мозъка си за най-голямата възможна обида. — Невежество! — И се изправи. — Да я продадеш по този начин! Като нищо може да е принадлежала на капитана на „Изабела“ или на „Санта Маргерит“. Като нищо може да се окаже, че има историческа стойност. Мястото й може би е в музей.
„Аматьори“ — помисли си Матю с отвращение.
— Мястото й е там, където аз реша. — Той се изправи грациозно. — Аз я намерих.
Сърцето й прескочи от ужас, когато си представи сабята забутана в прашен антикварен магазин, или още по-лошо — в ръцете на някой небрежен турист, който ще я закачи на стената в бунгалото си.
— Ще ти дам сто долара за нея.
Той се ухили широко.
— Дори от стопената дръжка ще взема повече, пиленце.
Само при мисълта за това Тейт пребледня.
— Не би го направил. Не би могъл… — Но той само наклони глава към едното си рамо и Тейт прехапа устни. Стереосистемата, с която смяташе да обзаведе стаята си в колежа, можеше да почака. — Тогава двеста. Само толкова съм спестила.
— Ще си пробвам късмета в Сейнт Бартс.