— Шели… — Дрезгав грак се надигна в пресъхналото ми гърло. — Шели, любов моя…
Не вярвах, че жената може да ме чуе от това разстояние, ала в същия миг погледът ѝ ме улови, усмивка огря лицето ѝ и смекчи леко ъгловатите му аристократични черти, в които се долавяше генетичното наследство на расата ѝ.
— Арчи! — Викът, звъннал като разлюлени от вятъра сребърни камбанки, нахлу в ушите ми. — Арчи, ела да те прегърна!
Надупчените ѝ от иглите ръце, и всъщност единственото доказателство, че любимата ми е прекарала последните няколко дни в болница, се разпериха като криле на птица. Руменината, избила върху бледите ѝ поначало страни, въобще не загатваше за каквото и да било страдание.
— Шели… — успях да промълвя. — Шели, ти си оздравяла…
Пристъпих нерешително напред, а посред тревожното очакване слънцето да започне болезнено да я жигосва, се прокрадна крехка надежда, че всичко е било само сън.
Онзи гнусен вампир не я е отвличал.
След което не я е захвърлил, изцедена почти до капка, край ръба на пропастта, наречена Смърт.
Всяка изминала секунда засилваше увереността ми, че присъдата на дневната светлина е избегната.
Усмивката ѝ се разтегли още повече, докато ускорявахме ход един към друг.
Сърцето ми се опита да пробие гръдния кош, когато най-накрая се вкопчихме в прегръдка. Устните ми подириха нейните, но те се разтвориха и откриха нещо удивително наподобяващо игленик, само че иглите бяха с обърнати навън остри връхчета. Съществото, защото това вече не беше моята Шели, изсъска, лъхна ме трупно зловоние. Очите му се издължиха и свиха до рубинени цепки. Болка възпламени шията ми, щом всичките тези зъби-остриета се загнездиха в нея.
Светлината стана още по-ярка.
Разнесе се досаден жужащ звук…
2
След няколко секунди, и навярно подир десетки удари на бясно подскачащото ми сърце, установих, че се намирам в кабинета си у дома. Явно бях задрямал в любимото кресло, а четивото ми — едно доста дебело томче с исторически бележки върху формирането на Многополисната Общност — се търкаляше в краката ми.
Въздухът беше пропит от уханията на препълнения с фасове пепелник и почти изпразнената чаша с уиски, оставени на писалището пред мен.
При нормални обстоятелства сигурно щях да съм развеселен от факта, че съм придобил маниерите на не дотам улегнал пенсионер, ала през изминалия месец и половина нищо в живота ми не беше протекло нормално.
Изгубих съпругата си, случайно оказала се в епицентъра на бандитски конфликт, очаквах решението на Етичната комисия относно бъдещето ми като хирург в Клиниката за митологични създания в Полис Кръстовище, защото волно или неволно, докато се опитвах да спася Шели, бях потъпкал Хуманната клетва, отнемайки живот.
Сънят, в който, почти като в реалността, всичко се увенчава със зловещ край и който напоследък доста често ме спохождаше, започна да избледнява в изтерзания ми ум.
Досадният жужащ звук обаче остана.
Трябваше ми още малко време, за да осъзная, че някой здраво се е облегнал на звънеца на входната врата.
— Идвам! Идвааам! Не съм глух! — успях да извикам измежду тежките пристъпи на тютюнджийска кашлица, докато прекосявах антрето.
Пътьом сритах към стената безразборно нахвърляните по мраморната настилка дрехи и бельо. Едно ще ви кажа — чисто емпирично установих, че домът на прясно овдовелия мъж за броени дни се превръща в квартира на застарял ерген. Отворих с рязък замах и изобразих на лицето си най-ужасяващата гримаса, за която се сетих. Досадникът горещо щеше да се разкайва, че е смутил покоя на един… на един, хм…
Гледката на кукера, изправил се на площадката, невъзмутим като бронзова статуя, секна объркания поток на мислите ми. Черните му очи по някакъв начин успяваха хем да ме гледат, хем неутрално да минават през мен, клепачите му, обточени с дълги ресни, не мигаха. Беше обръснал черепа си до кожа, само един кестеняв кичур висеше в средата на челото му. Плъзнах поглед по мускулестото тяло, облечено в къс елек с обърната навън бяла козина, и го спрях върху окачената на колана му зъбата кожена маска. Още не беше заслужил да ѝ поставят рога, а и червените символи покрай дупките за очите уточняваха, че това наистина е млад брат, заемащ най-ниските стъпала на организационната йерархия. Нямаше и извезано име върху емблемата на елека от лявата страна на гърдите му.
Започнах да се окопитвам.
— Да не си сбъркал адреса, синко?
В мига, в който отворих уста, изпитах убеждението, че дъхът ми може да повали възрастен кентавър. Кукерът обаче не трепна. Не показа и раздразнение от снизходителното ми обръщение.