Най-накрая, почти едновременно със светкавицата, раздрала небето, бял пламък избухна пред очите ми и блаженството ме заля като вълна.
Бурята връхлетя без предупреждение точно както можеше да връхлети само една лятна буря. Капките дъжд ни зашибаха като куршуми, докато през смях събирахме дрехи и храна.
Малко по-късно, вече добрали се до пневмобила, продължихме да се хилим.
— Мисля, че още един мит беше разбит — изтърсих по някое време и на мига проклех голямата си уста.
Тания ме погледна, явно очаквайки да продължа.
— Ами — прокашлях се неловко, — чувал съм, че по време на, хм, любовна игра вие, върколаците, претърпявате трансформация.
— Не е мит — спокойно отвърна тя. — Но се превръщаме само когато ни накарат да изпитаме оргазъм.
— О! — зяпнах и усетих, че бузите ми пламват.
В следващия момент Тания се разтресе от смях.
— Глупчо! Преминаването от едната в другата форма е сложен, контролиран от ума процес, който изисква пълно съсредоточаване. Това с любовната игра наистина са празни брътвежи. Виж, по въпроса дали наистина ме накара да изпитам оргазъм.
… нова светкавица подпали небосвода и в ретините ми изведнъж се отпечата картината на ококорения Лукан, взрян в кутията с отрязаната Динкова глава.
Бях я оформил като един от анатомичните препарати, които сами изработвахме по време на практическите занимания в медицинския университет.
Конкретно този наричахме „кошничка“
Черепният покрив се изрязва, оставя се само тясна костна лента в средата най-отгоре. Мозъкът се изважда, но обвивките му се отделят и запазват. Целта е да се онагледят т.нар. синуси — пространствата, образувани от тях, през които минават кръвоносни съдове, нерви и пр.
Ясно е, че моята „кошничка“ не беше от най-съвършените препарати. Все пак не беше предвидена за обучение.
Нямах представа как съм уловил образите, макар да не се съмнявах в истинността им, но след прекараните дни в колибата на Пан, вече не си задавах въпроси, на които не можех да отговоря.
— … изпитах и то какъв. Хей, добре ли си?!
Опомних се в пневмобила, на седалката до Тания.
Върколачката ме разтърсваше.
Улових нежно китките и с треперещи длани.
— Всичко е наред, мила моя — казах, — всичко е наред…
6
— Ш-т — почти любовно прошепнах на гардовете, застанали в коридора пред залата. Двама в кафяви елеци, на възраст около тридесетте.
Показалецът на лявата ми ръка бе сключил перпендикулярен ъгъл с устните, а този на дясната — със спусъка на револвера. Беше тежко оръжие — петзарядно, с мощни патрони, които буквално щяха да издухат мозъците им от толкова близко разстояние.
Може би осъзнаха този факт, може би ме разпознаха, а може би и двете, защото очите им се разшириха до размерите на салатиери.
Махнах левия показалец от лицето си, за да навра ръка в джоба. Напипах тънките назъбени дъгички на пластмасовите белезници, извадих ги и ги метнах в краката им.
— Закопчайте се един друг, пиленца — казах и разлюлях револвера пред замръзналите им физиономии. — Действайте, защото почвам да губя търпение.
Знаех, че нямат оръжие. Разполагането на такъв пост бе по-скоро въпрос на традиция. Братята в залата също бяха оставили пушкалата си на съхранение в големия сейф при входа на първия етаж. Всъщност там се намираха и единствените въоръжени кукери в сградата.
Насочих гардовете към склада зад ъгъла, от който преди малко бях изпълзял. Сбутах ги между стелажите — едри млади мъже, сгънали тела в почти невъзможна еротична поза. Врътнах ключа отвън, после и аз се врътнах, за да измина обратно метрите до вратата на залата.
Поех си дълбоко въздух, пожелах си късмет и я разтворих със замах.
От обясненията на Ванчо знаех каква е обстановката.
Огромна маса, извита във форма на подкова, отворена към влизащия. Зад нея — двадесет и един стола, на тях — двадесет и един братя в черни елеци. Трима — отсреща, и по девет мъже — отляво и отдясно.
Със сигурност постигнах търсения ефект.
Чуха се възклицания, очи се окръглиха, усти зейнаха, изскърцаха столове, ръце посегнаха към празни кобури.
— Запазете спокойствие, господа — казах тихо. Забелязал съм, че това е добър начин да накараш хората да те чуят.
Протегнах опипом лявата си ръка назад. Топката на вратата най-накрая се закачи в пръстите ми. Извих я и заключих отвътре.
Отпуснах дъх, подирих очите на Ванчо, средния от тройката в дъното, и му кимнах.
Беловласият кукер се прокашля нервно, после бавно плъзна дясната си ръка под масата. След няколко секунди я извади, стиснала сребристо апаратче. Положи го върху плота, щракна копче в горната му част, лентата изжужа и накъсаният от болка глас на Динко се разля в залата.