— Нямахме чести лични контакти — отвърна Кара Танас, — но предполагам, че Григо в разцвета на силата си от твоята младост не се е различавал много от Григо в инвалидната количка. Чувал съм, че все така продължавал да прекарва часове във фитнеса пет дни от седмицата. Движеше делата на организацията в цялата Общност с желязна ръка. Недъгът по никакъв начин не бе успял да сломи духа му, напротив, имам усещането, че го направи още по-силен.
— Да — кимнах, — типично в негов стил.
2
Масивна порта от ковано желязо се разтвори пред нас и пневмобилите поеха по асфалтирана алея. От двете и страни непознати за мен дървета със сивкави стволове и причудливо преплетени клони оформяха нещо подобно на зелен тунел, дълъг около двадесет метра. Алеята завърши с обширно кръгло пространство пред солидна тухлена сграда на четири етажа, обвита в бръшлян.
В центъра на кръга бе разположен фонтан с бронзова статуя на кукер в естествен ръст. Водата бликаше от две дупки в маската му, там, където би трябвало да се падат очите. По ръба на покрива на сградата бе монтиран надпис:
— Не бих се сетил — подсмихнах се, докато колите заобикаляха фонтана от лявата му страна и се насочваха към местата за паркиране.
Организацията явно беше придобила това място в годините, след като я бях напуснал, защото нямах спомен да съм идвал тук преди. Харесваше ми. Настроението ми едва доловимо започваше да се покачва.
Хотелският апартамент се оказа учудващо уютен, в контраст с грубоватия външен изглед на сградата и мрачното фоайе, където един рецепционист с още помрачен вид ни даде ключовете.
— След тридесет минути се чакаме при фонтана — рече Кара Танас и хлътна в апартамента, съседен на моя.
Тясно преддверие с вграден дрешник и бяла врата на санитарен възел, ме изведе към първото от основните помещения. Мебелировката бе изчистена — ъглов диван, изящна масичка от метал и стъкло пред него. Край масичката — две табуретки, тапицирани в същите жълтеникави цветове като дивана. На стената, към която беше ориентирана по-дългата му част, мътно проблясваше черното правоъгълно око на модерна аудио-визуална уредба. До късото му рамо, непосредствено под прозореца отсреща, жужеше кубовидна хладилна витрина с наредени бутилки и плодове. В свободното пространство бяха разположени големи керамични саксии с всевъзможна зеленина. Поставих дланта си в жлеба на остъклената врата, заемаща почти цялата дясна стена, и я плъзнах встрани. Разкри се спалня, в която човек спокойно можеше да плува.
Не големината ѝ обаче ме накара да затая дъх.
Върху безупречно опънатата завивка, с цвят на развълнувано море, бяха положени черен елек и кукерска маска.
3
Приседнах до тях и си запалих цигара.
Прокарах ръка по извитите като подкова и съединени в основата си биволски рога на маската. Звънчето, окачено с две кожени връвчици между тях, тихо пропя. Ясно различих отчупеното връхче на десния — там, където преди години, в един друг, изпълнен с опасности живот, беше минал вражески куршум.
Придърпах елека към себе си, а отдолу като змия се измъкна и протритият ми кожен колан с медните чанчета, указващи броя на хората и нехората, които съм пратил на оня свят. Докоснах ивицата разръфан плат с извезано име Ачи, разположена вляво, при сърцето. Забелязах и допълнително пришитите отстрани кожени ленти — някой си беше направил труда да разшири дрехата, за да я пригоди към сегашната ми натежала от килограмите фигура.
Някой, който недвусмислено ми показваше, че ме иска облечен така на погребалната церемония.
Станах и изтръсках стълбчето сивкава пепел в пластмасовата раковина върху нощното шкафче. Върнах се в преддверието, освободих се от ризата и спортния си черен панталон и прекрачих в банята.
Лицето в огледалото отсреща имаше хлътнали от умора очи, под които тъмнееха подпухнали торбички. Около тях добре личаха прорезите на бръчиците, оформящи ситна паяжина, изплетена от най-безмилостния тъкач — времето.
Пуснах душа. Нагласих водата на почти вряла и притворил очи, я оставих да отмие мръсотията от пътуването.
В ума ми нахлуха спомените за оня ден, когато ми дадоха кукерския елек и маската.
Бях най-младият брат, заслужил тази чест, но все пак трябваше да изчакам навършването на шестнадесетата си година, защото такава беше минималната възрастова граница.
Ритуалът по Посвещаването се бе оказал крайно болезнен.
Двадесет кукера, по десет от всяка страна, стиснали бичове от волска кожа, се опитаха да превърнат голия ми гръб в кървава картина, докато си проправях път през този коридор на страданието към очакващия ме в края му главатар.