Въздъхнах и си казах, че трябва да го преживея. В момента имах по-големи проблеми наум. Не бях припаднала!
Намирах се на петдесет метра от Шинсар Дъб и бях останала в съзнание през цялото време.
Баронс щеше да бъде доволен. Дори възхитен, въпреки че възхитата е изражение, което трудно може да се улови върху това тъмно, поразително лице. Изсечен свирепо от учен-скулптор, Баронс е като излязъл от минали беззаконни времена и изглежда толкова социално примитивен, колкото се и държи.
Изглежда, скорошните събития ме бяха „разредили“ и същността ми вече беше малко по-близо до тази на Книгата.
Зло.
Докато се връщах към книжарницата, започна да вали. Куцах нещастно през дъжда. Мразя дъжда. По много причини.
Първо – той е мокър, студен и гаден, а вече бях достатъчно мокра и студена. Второ – слънцето не грее, когато вали, а аз съм истинска поклонничка на слънцето. Трето – прави Дъблин нощем още по-мрачен от обикновено, а това значи, че чудовищата стават по-дръзки. Четвърто – кара ме да се нуждая от чадър, а когато хората носят чадър, имат склонност да ги дърпат съвсем ниско и да се изгърбват под тях, особено ако дъждът шиба в лицата им. Не съм по-различна. А това означава, че не бих могла да видя какво идва срещу мен. Което на оживени улици обикновено довежда до това хората да се килват настрани един от друг с промърморени извинения или с приглушени проклятия. В Дъблин това значи, че мога да налетя право на някое Фае (тяхното Обаяние не ме отблъсква физически, както се случва с другите хора) и да се издам. Всичко това означава че, когато тук вали, не смея да нося чадър.
Което не би било толкова лошо, ако тук вали през цялото шибано време.
А това значи, че подгизвам напълно, което ме води до петата причина да мразя дъжда – гримът ми потича, а косата ми се превръща в четка от мокри кичури.
Но всяко нещо си има и добрата страна. След едно здраво накисване поне вече не миришех толкова лошо.
Завих по моята улица. Всъщност това не е моята улица. Моята улица е на хиляди километри в провинциалния дълбок Юг. Тя е слънчева, тучно избуяла улица, оградена от магнолии, ярки азалии и извисяващи се дъбове. На моята улица не вали непрекъснато.
Но не мога да се върна у дома сега от страх да не отведа чудовищата в Ашфорд заедно с мен, а след като имам нужда да нарека някое място мое, тази дъждовна, унила и мрачна улица ще свърши работа.
Докато приближавах книжарницата, внимателно сканирах фасадата на старинната четириетажна сграда.
Външни прожектори, окачени отпред, отзад и отстрани, къпеха високата тухлена сграда в светлина. Ярко оцветеният знак, възвестяващ КНИГИ И ДРЕБОЛИИ БАРОНС, който висеше перпендикулярно на стената и беше окачен над тротоара върху сложно изработен месингов прът, скърцаше, докато се въртеше на все по-ледения нощен вятър. Табелата на старомодните, боядисани в зелено прозорци светеше с мек неонов надпис: ЗАТВОРЕНО. Кехлибарени факли в месингови поставки осветяхава дълбокия варовиков свод на главния вход на книжарницата. Богато украсените врати от черешово дърво със стъкла с форма на диаманти, сгушени между варовикови колони, блестяха на светлината.
Всичко беше наред с моя „дом“. Осветлението беше включено, сградата беше защитена от смъртоносните ми съседи. Спрях и за миг се загледах надолу по улицата към изоставения квартал, за да съм сигурна, че нито една Сянка не е нахлула в моята територия.
Мрачната зона до „Книги и дреболии Баронс“ е най-голямата, която съм виждала досега (и най-голямата, която се надявам да видя някога!), включваща повече от двайсет градски преки, тя беше натъпкана до пръсване със смъртоносни мрачни Сенки. Две неща характеризират една Мрачна зона: Мрак и смърт. Създания на нощта, Сенките поглъщат всичко, което живее – от хора до трева, листа, дори до червеите в почвата, и оставят след себе си пустош.
Дори сега те се движеха неспокойно, гърчеха се като мухи на лепенка, измъчвани от отчаяното желание да заменят своите сенки за изобилните, добре осветени квартали отвъд.
За момент бях в безопасност. Сенките не могат да понасят светлина, а в близост до книжарницата аз бях окъпана в нея.
Както и да е, ако се бях залутала на десет метра надолу по улицата в мрака, където всички лампи бяха угаснали, щях да бъда мъртва.