— Нали не и ти? — иска отново да се увери тя. Понижава гласа си до шепот. — Маргарет, наистина — нали не и ти?
— Не и аз. Нито дума. Знаеш, че съм глуха и няма за измяната.
— А после или тази година, или следващата, или по-следващата, ще го доведат у дома и ще го убият — казва тя с равен тон. — Нашия братовчед Едмънд. Ще трябва да го гледаме как върви към ешафода.
Издавам лек, печален стон. Хващаме се за ръце. Но в тишината, докато мислим за нашия братовчед и ешафода на Тауър Хил, и двете съзнаваме, че вече сме преживели и по-лоши неща от това.
Не оставам за кралската сватба, а заминавам за Лъдлоу преди младата двойка, за да се уверя, че замъкът е затоплен и удобен, готов за пристигането им. Докато кралят поздравява усмихнато всичките си сродници от рода Плантагенет с пресилена, сладникава привързаност, се радвам, че съм далече от двора, защото се боя, че с очарователните си маниери ме задържа в залата, докато шпионите му претърсват покоите ми. Кралят е най-опасен, когато е привидно щастлив, когато търси компанията на придворните си, обявява забавни игри, настоява да танцуваме, смее се и се разхожда из залата на пиршеството, докато отвън, в затъмнените галерии и тесни улици, шпионите му си вършат работата. Може и да нямам нищо за криене от Хенри Тюдор; но това не означава, че искам да бъда наблюдавана.
Така или иначе, кралят е наредил младата двойка да дойде в Лъдлоу след венчавката си, без никакво отлагане, и аз трябва да подготвя нещата за тях. Горкото момиче ще трябва да отпрати повечето си испански придружителки и да пътува през цялата страна в най-лошото зимно време до замък, намиращ се на близо двеста мили от Лондон и на цял живот разстояние от удобството и лукса на дома ѝ. Кралят иска Артур да покаже невестата си, да впечатли всички по пътя със следващото поколение от рода на Тюдорите. Измисля начини да утвърди мощта и блясъка на новата власт: не мисли за една млада жена, която тъгува за майка си, в чужда земя.
Замъкът Лъдлоу, Шорпшър
Зимата на 1501 г.
Нареждам на слугите в Лъдлоу да обърнат замъка надолу с главата, да изжулят подовете и да почистят с четки каменните стени, а после да окачат скъпите, топли гоблени. Викам дърводелци да сменят пантите на вратите, за да се опитаме да избегнем течения. Купувам огромна нова бъчва, прерязана наполовина, от търговците на вино, за да служи за вана на принцесата; братовчедка ми, кралицата, ми пише, че инфантата очаква да се къпе всеки ден — чудат чуждоземски навик, от който се надявам, че ще се откаже, когато почувства студените ветрове, които блъскат кулите на замъка Лъдлоу. Поръчвам да ушият и сложат нови завеси за леглото, в което ще спи тя — и се надяваме, че принцът ще стига до него всяка нощ. Поръчвам нови ленени чаршафи от търговците на платно в Лондон, и те ми изпращат най-доброто, най-хубавото, което може да се купи с пари. Изтърквам подовете и посипвам нови ароматни билки, така че всички стаи да ухаят опияняващо на лятно сено и полски цветя. Почиствам комините, за да могат нейните огньове от ябълково дърво да горят ярко. Поръчвам от околностите на малкия замък най-добрата храна: най-сладкия мед, най-добре приготвения ейл, плодове и зеленчуци, складирани още от прибирането на реколтата, качета с осолена риба, пушени меса и големите пити сирене, което в тази част от света приготвят толкова добре. Предупреждавам хората, че ще имам нужда от постоянен запас от пресен дивеч, и че ще трябва да колят животните и пилетата си, за да обслужват замъка. Нареждам на всичките стотици слуги, на всички икономи да се уверят, че всичко, за което отговарят, е в пълен ред; а после чакам, всички чакаме, пристигането на двамата, които са надеждата и светлината на Англия, и които ще трябва да живеят под моите грижи, да се научат да бъдат принц и принцеса на Уелс, и да заченат син възможно най-скоро.
Гледам през разпръснатите сламени покриви на градчето на изток, надявайки се да видя полюшващите се знамена на кралската стража да се задават по мокрия, хлъзгав изровен път към портата Гладфорд, когато вместо това виждам един-единствен конник, препускащ бързо. Веднага разбирам, че това означава лоши новини: първата ми мисъл е за безопасността на сродниците ми Плантагенети, намятам пелерината си и забързвам надолу към портите на замъка, така че съм готова, с блъскащо в гърдите ми сърце, когато той се приближава в тръс по калдъръмения път от широката главна улица и скача пред мен, коленичи и ми подава запечатано писмо. Вземам го и разчупвам печата. Първият ми страх е, че бунтовният ми сродник Едмънд дьо ла Поул е бил заловен и ме е посочил като съзаклятница. Толкова съм изплашена, че не мога да прочета небрежно надрасканите букви върху листа.