— Какво има? — питам кратко. — Какви новини?
— Лейди Маргарет, съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но децата ви бяха много болни, когато тръгнах от Стортън — казва той.
Примигвам към разкривените букви и се заставям да прочета кратката бележка от моя управител. Той пише, че деветгодишният Хенри се е разболял от треска и има червен обрив. Артур, който е на седем години, е добре, но се боят, че Урсула е зле. Тя плаче и, изглежда, има главоболие, и със сигурност има треска в момента, в който той ми пише. Тя е само на три години, опасно време за дете, което излиза от бебешката възраст. Той дори не споменава бебето, Реджиналд. Трябва да приема, че той е жив и здрав в детската стая. Нима управителят не би ми казал, ако бебето ми беше вече мъртво?
— Не и потната болест — казвам на пратеника, назовавайки новата болест, от която всички се страхуваме, болестта, която последва армията на Тюдор и едва не изтри от лицето на земята Лондон, когато жителите му се събраха да го посрещнат. — Кажете ми, че не е потната болест.
Той се прекръства.
— Моля се да не е. Мисля, че не е. Никой не беше… — той млъква рязко. Иска да каже, че никой не е починал — доказателство, че това не е потната болест, която убива здрав човек за един ден, без предупреждение. — Изпратиха ме на третия ден от болестта на най-голямото момче — казва. — Беше издържал три дни, когато тръгнах. Може би все още…
— А бебето Реджиналд?
— Прибран е при дойката си в нейната селска къща, далече от къщата.
Виждам собствения си страх върху бледото му лице.
— А вие? Как сте вие, сър? Никакви признаци?
Никой не знае как болестта се пренася от едно място до друго. Някои хора смятат, че пратениците я пренасят по дрехите си, по хартията на съобщенията, така че самият човек, който ти носи предупреждение, ти носи и смъртта.
— Аз съм добре, слава Богу — казва той. — Никакъв обрив. Никаква треска. Иначе нямаше да се доближа до вас, милейди.
— По-добре да се прибера у дома — казвам. Разкъсвам се между дълга си към Тюдорите и страха за децата си. — Съобщете в конюшнята, че ще потегля до един час, и че ще имам нужда от ескорт и резервен ездитен кон.
Той кимва, повежда коня си през отекващия сводест вход и излиза в двора на конюшнята. Отивам да кажа на дамите си да приготвят дрехите ми и че една от тях ще трябва да язди с мен в това зимно време, защото трябва да стигнем до Стортън, децата ми са болни и трябва да бъда с тях. Стискам зъби, докато рязко давам заповеди: броят на мъжете в стражата, храната, която ще трябва да носим със себе си, подплатеното наметало, което искам да пристегнат на селото ми, защото може да завали дъжд или сняг, и другото, което ще нося. Не си позволявам да мисля за целта на пътуването си. Преди всичко, не си позволявам да мисля за децата си.
Животът е риск: кой знае това по-добре от мен? Кой знае с по-голяма сигурност, че бебетата умират лесно, че децата се разболяват по най-дребна причина, че кралската кръв е фатално слаба, че смъртта върви зад моето семейство, Плантагенетите, като вярна черна хрътка?
Замъкът Стортън, Стафордшър
Зимата на 1501 г.
Намирам дома си в състояние на трескаво безпокойство. И трите деца са болни, само бебето, Реджиналд, не се облива в пот и няма червен обрив. Отивам в детската стая веднага. Най-големият, деветгодишният Хенри, спи тежко в голямото легло с балдахин; брат му Артур се е свил на кълбо до него, а на няколко крачки от тях момиченцето ми, Урсула, се мята и върти в малкото си легло, което през деня прибираме под голямото. Поглеждам ги и чувствам как стискам зъби.
В отговор на кимването ми бавачката обръща Хенри по гръб и повдига нощницата му. Гърдите и коремът му са покрити с червени петна, някои от тях — сливащи се едно с друго, лицето му е подуто от обрива, а зад ушите и по врата му изобщо няма нормална кожа. Целият е в зачервени и възпалени обриви.
— Това дребна шарка ли е? — питам я кратко.
— Или това, или едра шарка — казва тя.
Задрямал до Хенри, Артур проплаква леко, когато ме вижда, аз го вдигам от горещите чаршафи и го слагам да седне на коляното ми. Чувствам, че телцето му гори.
— Жаден съм — казва той. — Жаден — бавачката ми подава чаша разреден ейл и той изпива три големи глътки, а после я избутва. — Болят ме очите.
— Държахме капаците затворени — казва ми тихо бавачката. — Хенри се оплака, че светлината дразни очите му, затова ги затворихме. Надявам се, че сме постъпили правилно.