— Така мисля — казвам. Изпитвам такъв ужас от собственото си невежество. Не знам какво трябва да се направи за тези деца, нито дори какво им е. — Какво казва лекарят?
Артур се обляга на мен, дори тилът му е горещ под целувката ми.
— Лекарят казва, че вероятно е дребна шарка и че, ако е рекъл Бог, и тримата ще се възстановят. Казва да ги държим на топло.
Определено се грижат да им е топло. В стаята е задушаващо горещо, огън гори зад решетката на огнището, под прозореца има пълен с жарава мангал, леглата са отрупани със завивки, и всичките три деца се потят, зачервени от горещина. Слагам Артур обратно върху горещите чаршафи и отивам до малкото легло, където Урсула лежи отпусната и безмълвна. Тя е само на три, мъничка е. Когато ме вижда, вдига ръчичка и помахва, но не проговаря, нито казва името ми.
Нахвърлям се ужасено върху бавачката.
— Не си е изгубила ума! — възкликва тя отбранително. — Просто е отпаднала от горещината. Лекарят каза, че ако треската премине, тя ще се оправи. Пее по малко и хленчи по малко насън, но не е изгубила ума си. Във всеки случай, все още не.
Кимвам, опитвайки се да бъда търпелива в тази прекалено затоплена стая, където децата ми лежат като трупове на удавници върху пясъчен бряг.
— Кога ще идва отново лекарят?
— Сигурно е на път сега, милейди. Обещах му, че ще го повикам, веднага щом пристигнете, за да може да говори с вас. Но той се кълне, че ще се оправят — тя поглежда лицето ми. — Вероятно — добавя.
— А останалите от домакинството?
— Двама пажове са се заразили. Единият се разболя преди Хенри. А кухненската прислужница, която се грижи за кокошките, почина. Но още никой друг не я е прихванал.
— А селото?
— Не знам за селото.
Кимвам. Ще трябва да питам лекаря за това, аз нося отговорност за хората в нашите земи. Ще трябва да поръчам да разпратят от нашата кухня храна в къщите, където има болен, ще трябва да се погрижа свещеникът да ги посещава и да проверя дали, когато някой умре, ще имат достатъчно пари за гробарите. Ако не, ще трябва да платя за гроб и за дървен кръст. Ако положението се влоши, ще трябва да наредя да изкопаят чумни ями, за да заравят телата. Това са задълженията ми като господарка на Стортън. Трябва да се грижа за всички във владението си, не само за децата си. А както обикновено — както става винаги — ние нямаме представа какво причинява болестта, никаква представа какво ще я излекува, никаква представа кога ще се прехвърли в някое друго бедно, прокълнато село и ще убива хора там.
— Писахте ли на негова светлост? — питам.
Моят управител, който чака на прага на отворената врата, отговаря вместо нея:
— Не, милейди, знаехме, че той пътува с Уелския принц, но не знаехме къде са по пътя. Не знаехме къде да му пишем.
— Пишете от мое име, и изпратете писмото в Лъдлоу — казвам. — Донесете ми го, преди да го запечатате и изпратите. Той ще бъде в Лъдлоу до няколко дни. Може дори да е там сега. Но аз ще трябва да остана тук, докато всички оздравеят. Не мога да рискувам да предам тази болест на Уелския принц и неговата годеница, независимо дали е морбили или едра шарка.
— Пази Боже — казва набожно управителят.
— Амин — отвръща бавачката, молейки се за принца, въпреки че е положила длан върху горещото, зачервено лице на сина ми, сякаш вече никой не е по-важен от един Тюдор.
Замъкът Стортън, Стафордшър
Пролетта на 1502 г.
Прекарвам повече от два месеца с децата си в Стортън, докато те бавно, едно след друго, се освобождават от треската в кръвта си, от петната по кожата си, и от болката в очите. Урсула оздравява последна, и дори когато вече не е болна, се уморява бързо и е унила, и засенчва очите си с длан от светлината. В селото има доста болни хора, а едно дете умира. Няма коледно празненство, не позволявам на жителите от селото да идват в замъка за подаръците си в Дванайсетата нощ. Надига се силен ропот, че съм отказала да раздам храна и вино и малки подаръци, но аз се страхувам от болестта в селото и изпитвам ужас, че ако позволя на арендаторите и семействата им да дойдат в замъка, те ще донесат болест със себе си.
Никой не знае какво е породило болестта, никой не знае дали си е отишла завинаги или ще се върне с горещото време. Всички сме безпомощни пред нея като стадо говеда пред чумата по добитъка; не можем да направим нищо друго освен да страдаме като мучащи крави и да се надяваме най-лошото да ни подмине. Когато най-сетне и последният човек вече се е възстановил и е на крака, а децата от селото отново тръгват на работа, аз съм обзета от толкова дълбоко облекчение, че плащам за литургия в селската църква, за да въздам благодарност, че болестта засега сякаш ни е подминала, че сме били пощадени в този тежък зимен сезон, дори ако това лято топлите ветрове ни донесат чумата.