Едва след като съм стояла на входа на църквата и съм огледала паството, което не изглежда по-оредяло, нито по-мръсно, нито по-отчаяно от обикновено, едва след като съм обиколила селото и съм попитала на всяка порутена врата дали хората са добре, едва когато съм се уверила, че всички в домакинството ни, от момчетата, които гонят птиците от посевите, до главния ми управител, са добре, едва тогава се убеждавам, че е безопасно да оставя децата си и да се върна в Лъдлоу.
Децата стоят на входната врата да махат за довиждане, бавачката държи в ръце моето бебе Реджиналд. Той ми се усмихва и размахва пълничките си ръчички. Провиква се: „Ма! Ма!“ Урсула държи дланите си присвити върху очите, за да ги защити от светлината на утринното слънце.
— Застани прилично — казвам ѝ, докато възсядам коня. — Отпусни ръце отстрани до тялото си и спри да се мръщиш. Бъдете добри деца, и четиримата, и скоро ще дойда у дома да ви видя.
— Кога ще дойдеш? — пита Хенри.
— През лятото — казвам, за да го успокоя; в действителност не знам. Ако принц Артур и неговата младоженка тръгнат на лятно пътуване с кралския двор, тогава мога да се върна в Стортън за цялото лято. Но докато останат в Лъдлоу, под закрилата на съпруга ми, аз също трябва да съм там. Аз не съм само майка на тези деца; имам и други задължения. Аз съм господарка на Лъдлоу и настойница на Уелския принц. И трябва да играя тези роли съвършено, за да мога да скрия онова, което съм родена да бъда: момиче от династията Йорк, Бяла роза.
Изпращам им въздушна целувка, но умът ми вече е далече от тях, насочен по пътя напред. Кимвам на началника на конницата и малката ни кавалкада — половин дузина тежковъоръжени войници, две мулета с вещите ми, три почетни дами на коне, и шумна група слуги — започва дългата езда към Лъдлоу, където ще видя за първи път момичето, което ще бъде следващата кралица на Англия: Катерина Арагонска.
Замъкът Лъдлоу, границата с Уелс
Март 1502 г.
Съпругът ми ме посреща в покоите си. Той работи с двама писари и по цялата голяма маса са разпръснати книжа. Когато влизам, той ги отпраща с махване на ръка, бутва стола си назад и ме поздравява с целувка по двете бузи.
— Подрани.
— Пътищата бяха добри.
— Всичко наред ли е в Стортън?
— Да, децата най-после са по-добре — казвам.
— Хубаво, хубаво. Получих писмото ти — изглежда облекчен; той иска синове и здрави наследници като всеки мъж, и разчита, че трите ни момчета ще служат на Тюдорите и ще увеличат семейното състояние. — Вечеря ли, скъпа?
— Още не, ще вечерям с теб. Да отида ли сега да се запозная с принцесата?
— Веднага щом си готова. Той иска лично да ти я доведе — казва той, като се връща да седне зад масата. Усмихва се при мисълта за Артур като младоженец. — Много настоява да извърши представянето. Попита ме дали може да ти я доведе насаме.
— Много добре — казвам сухо. Несъмнено Артур е преценил, че да ме представи на младата жена, чиито родители настояха брат ми да бъде убит, преди да се съгласят да я изпратят в Англия, е задача, към която трябва да се подходи внимателно. Също толкова добре знам, че тази мисъл едва ли е минала през ума на съпруга ми.
Запознаваме се, както желае Артур, без церемонии, насаме в приемната на управителя на замъка Лъдлоу — пищно обзаведена стая с дървена ламперия непосредствено под собствения ѝ апартамент. Зад решетката на огнището гори хубав огън, по стените висят скъпи гоблени. Това не е бляскавият дворец Алхамбра; но не е и бедно или жалко място. Отивам до огледалото от кован метал и си оправям диадемата. Отражението ми отвръща неясно на погледа ми: тъмни очи, бледа, чиста кожа и красива уста като розова пъпка — това са най-хубавите ми черти. Дългият ми нос, типичен за Плантагенетите, е най-голямото ми разочарование. Оправям диадемата си и чувствам как иглите се впиват в кестенявата ми коса, стегнато увита на кок, а после се извръщам от огледалото като от суета, която би трябвало да презирам, и чакам край огнището.
След няколко мига чувам почукването на Артур по вратата и кимвам на почетната си дама, която я отваря и излиза навън. Артур влиза сам, покланя ми се бързо, докато му правя реверанс, а после си разменяме целувки по двете бузи.
— И тримата ли са съвсем добре? — пита той. — А бебето?
— Благодаря на Бога — казвам.
Той се прекръства бързо.
— Амин. А вие не я прихванахте?