Проклятието на краля

Уилям Фицуилям лично пристига заедно с тъмничаря да ми съобщи добрата новина.

— И ние ли ще си тръгнем? — питам го спокойно. Слагам ръка върху слабото рамо на Хари и чувствам как потръпва като малък пленен сокол при мисълта за свобода.

— Съжалявам, ваше благородие — казва Томас Филипс, тъмничарят. — Все още няма заповеди да ви освободим.

Усещам как раменете на Хари се отпускат, а Томас вижда изражението на лицето ми.

— Може би скоро — казва той. Обръща се към Хари: — Но ти няма да изгубиш другаря си в игрите, така че няма да бъдеш самотен — казва той, опитвайки се да звучи бодро.

— Едуард не отива ли с майка си? — питам. — Защо им е да освобождават лейди Кортни, а да задържат малкия ѝ син като затворник?

Когато среща погледа ми, той осъзнава, както и аз, че става дума за хвърляне в тъмница на Плантагенети, не на предатели. Гъртруд може да си върви, защото е родена Блаунт, дъщеря на барон Маунтджой. Но синът ѝ, Едуард, трябва да остане, защото неговото име е Кортни.

Няма обвинение, не може да има обвинение, той е дете и никога дори не е напускал дома си. Това е дело на краля: събира синовете на Плантагенетите под свой надзор, като Кърта, подкопаващ основите на къща, като чудовище в приказка, което яде деца, едно по едно.

Помислям си за малките Хари и Едуард, будните им, жадни очи и къдравата кестенява коса на Хари, и си мисля за студените стени на Тауър и безкрайно дългите дни на пленничество, и откривам ново ниво на издръжливост, на болка. Поглеждам Уилям Фицуилям и му казвам:

— Както желае кралят.

— Нима не намирате това за несправедливо? — пита той удивено, сякаш е мой приятел и би могъл да пледира за освобождаването на момчетата. — Нима не мислите, че би трябвало да проговорите? Да обжалвате?

Свивам рамене.

— Той е кралят — казвам. — Той е императорът, върховният глава на Църквата. Преценката му трябва да е правилна. Не мислите ли, че преценката му е безпогрешна, милорд?

При тези думи той примигва, примигва като своя господар, Кърта, и преглъща мъчително.

— Той не греши — казва бързо, сякаш може аз да го шпионирам.

— Разбира се, че не — казвам.

Тауър, Лондон Лятото на 1540 г.

През лятото е по-лесно, защото, макар да не ми е позволено да излизам от килията си, Хари и Едуард могат да влизат и излизат, стига да не излизат извън стените на Тауър. Опитват се да се забавляват, както правят винаги момчетата, играят, боричкат се, отдават се на блянове, дори ловят риба в тъмните дълбини на шлюза и плуват в крепостния ров. Прислужницата ми влиза и излиза от Тауър всеки ден, и понякога ми носи дребни сезонни лакомства. Един ден ми донася половин дузина ягоди, и в мига, щом ги вкусвам, се озовавам обратно в овощната си градина в Бишам, с топлия сок на смачканите плодове върху езика ми, с горещото слънце в гърба ми, и света в краката ми.

— Освен това имам новини — казва тя.

Хвърлям поглед към вратата, където може да минава някой тъмничар.

— Внимавай какво говориш — напомням ѝ.

— Това го знаят всички — казва тя. — Кралят ще се откаже от новата си съпруга, макар тя да е в страната само от седем месеца.

Веднага си помислям за моята принцеса, лейди Мери, която ще изгуби още една мащеха и приятелка.

— Ще се откаже от нея? — повтарям, внимавайки с думите, като се питам дали ще бъде обвинена в нещо чудовищно и убита.

— Говори се, че бракът никога не е бил законен — казва прислужницата ми: гласът ѝ е едва доловим шепот. — И ще бъде наречена „сестра на краля“ и ще живее в двореца Ричмънд.

Съзнавам, че я гледам съвсем неразбиращо; но не мога да проумея свят, където един крал може да нарече съпругата си своя сестра и да я изпрати да живее сама в дворец. Нима вече никой не съветва Хенри? Никой ли не му казва, че истината не е нещо, което той създава, не може да бъде измисляна от самия него? Не може днес да нарича една жена „съпруга“, а на следващия ден да я назове своя сестра. Не може да казва, че дъщеря му не е принцеса. Не може да провъзгласява себе си за папа. Кой някога ще намери смелост да посочи това, което става все по-ясно и по-ясно: че кралят не вижда света какъвто е, че виждането му е нереално, че — макар да е държавна измяна да го изричаме — кралят е напълно луд.