— Моля те, закриляйте я. Ще ви дам живота си в замяна на нейния… Кажи това на мъртвите. Не и тя, прекалено млада е, за да умре.
Деметер я близна, за да изтрие сълзите й.
— Тя ще знае, че може да разчита на теб. Достатъчно е.
Селене проумя болката на собствената си майка.
— Накарах те много да страдаш, нали?
— Аз никога не съм те изоставяла.
Беше вярно. Силата на Деметер беше здрава опора на Селене в нейната младост. Майка й никога не я изостави. Майка й не се предаде и в най-тежките моменти. Но тя, Селене, не притежаваше силата на Деметер. Или поне така мислеше.
Глава деветнайсета
Гласът на жената с бяла кожа и грациозна шия беше мек и нежен. Сякаш милваше присъстващите, които я слушаха в захлас, удобно разположени в дизайнерските кресла на заседателната зала в изискания хотел „Веракрус".
Лекторката говореше пред многобройната си аудитория така, сякаш ги делеше само една маса. Изказът й бе прям, с множество лирически отклонения и споделени откровения. Така успяваше да създаде, макар и от голямо разстояние, примамливата близост при непосредствения личен контакт.
— Попокатепетл бил храбър воин, който жадувал за девойката Истаксиуатл и вехнел от любов по нея. Ревнивият й баща изпратил Попокатепетл на война, в Оаксака, от която малцина оцелявали. И наистина много скоро до красивата Истаксиуатл дошла вестта, че любимият й е загинал в битката. Девойката не могла да понесе скръбта и умряла. Попокатапетл обаче бил жив и когато се завърнал от бойното поле и узнал за смъртта на прелестната Истаксиуатл, умрял от мъка по нея. Покъртени от печалната им съдба, боговете ги покрили със сняг и ги превърнали в планини. И тъй те и досега почиват там, под ледниците. Спящата жена и мъжът, бълващ дим.
Публиката затаи дъх. Лекторката продължи:
— Събрали сме се близо до Попокатепетл и затова исках да ви запозная с легендата, с историята на една човешка драма, свойствена на смъртните, а на нас ни се струва просто пълна глупост. Животът е най-скъпоценното, което имаме, единственото, което реално притежаваме. Можем да сменим произхода и фамилията си, името си, замъците и дворците си, та дори и цвета на очите си, но животът ни е единственото, което си заслужава и зависи само от нашата воля да ни има. Винаги ме е изумявала човешката слабост, тъй склонна да не оценява живота, да го похабява за незначителни неща, да го дарява в името на благородни каузи, базирани на емоции, предварително обречени и в крайна сметка абсурдни. Определено ние сме щастливки. Не сме подвластни на чувствата, не се поддаваме на страстите. Открай време се отказахме от майчинството и от любовта, избирайки вечното безсмъртие, и затова се борим със зъби и нокти срещу сантименталните Омар. И ги побеждаваме. Затова, понеже настъпи моментът на истината, ви събрах тук, за да чуя от собствените ви уста дали сте с мен или против мен.
От залата се разнесе шепот, надигна се, прераснал в силни ясни гласове:
— Ние сме „за".
— С теб сме.
— Ти си нашата кралица.
Жените станаха от столовете и бурно я приветстваха. Това обаче изглежда не й беше достатъчно. Направи знак, за да ги накара да запазят тишина, и продължи тържествената си реч:
— Готови ли сте на всичко?
— Да, на всичко! — яростно и в хор отвърнаха жените Одиш.
— Ще ме последвате ли във война?
— Ще те последваме.
— Докрай? Без да се огъваме?
— Докрай.
— Няма да умираме от мъка.
— Ние не знаем що са чувства.
Красивата бяла дама плъзна поглед по редиците и се вгледа в лицата на хубавите Одиш — мургави, с бадемовидни очи или с къдрави коси…
— Отзовахте се и дойдохте при мен от всички краища на света. Тук сте, за да покажете за пореден път вашето покорно подчинение или за да ми отдадете почитта и преклонението си за първи път? Властта на графинята вече не съществува. Аз лично я довърших. Сега искам да го чуя направо от устата ви — подчерта тя и се втренчи в една група от публиката.
Бяха най-приближените, най-верните слуги на графинята, които сега принадлежаха на нея. Една от тях, стройната Уриел, се изправи и заговори от името на всички:
— Господарке, тук сме, за да ти се закълнем във верността, която искаш от нас в името на новата ера, която ни обещаваш. Слушахме те внимателно и ти беше убедителна, но искаме да попитаме: каква е тайната, която криеш? Какво ни предлагаш в замяна на нашето уважение и послушание?
— Предлагам ви идването на ново време — ерата на скиптъра на властта.