Екскурзиантът мълчеше.
— Мълчанието е знак на съгласие.
Непознатият с меланхоличен вид му заразказва комичната си история:
— Отрових се в старанието си да оцелея.
На Гунар вече не му беше смешно.
— С някоя отровна гъба, предполагам.
— Откъде знаеш? — изненада се туристът.
— Ами не обичаш гъби.
Екскурзиантът тежко въздъхна и замълча.
— Не бях само аз. Отрових и инструктора си.
— Гледай ти. Значи той те прокле?
— Не. Синът му.
— Синът му?
— Беше обещал, когато се върне, да му донесе играта „Скалекстрик".
Гунар сипа от гъбената крем-супа в медна паница и я разбърка с лъжица, за да изстине. Ухаеше много вкусно и не можеше да й устои. Започна бавно да сърба, с риск да си опари езика.
— Вече започвам да се чувствам по-добре. Какво послание ти изпрати Кристине?
— Ще те чака във Веракрус.
— И защо е решила, че ще ида там?
— В нея е скиптърът.
Гунар се изненада.
— А Анаид?
— Тя ще отиде там, където е скиптърът.
— Селене я е хванала? — живо попита Гунар.
— Анаид й избяга.
— Не се ли канеше да поеме по Пътя на Ом?
— Жените Омар ще й попречат.
Гунар сви рамене.
— Не разбирам какво очаква от мен. Не съм поел никакви ангажименти.
Духът го поправи:
— Кристине има нужда от теб.
Гунар с удоволствие изгреба й последните лъжици от супата.
— Кажи на майка ми, че може и да я посетя, но на нейно място не бих разчитал особено на добрите намерения на сина й, тоест на мен. Кажи й, че няма да й играя по свирката и да заставам между Селене и Анаид. Кажи й също да не си и помисля да напада отново Селене. А, и й кажи, че скиптърът трябва да е в ръцете на избраницата, а не в нейните, и вече ми писна от номерата и манипулациите й и отсега нататък няма да участвам повече в никакви игрички.
Духът вдигна ръка, за да го помоли за малко да спре.
— Извинявай, би ли повторил?
Гунар отвори една кутия и си сипа компот от ананас.
— Впрочем май ще е най-добре да й го кажа лично, без посредници.
Духът си отдъхна облекчено.
Гунар изпи едно силно кафе, отвори вратата на хижата, пое дълбоко свежия вечерен въздух, огледа се наоколо и се втренчи в купчината огънати железа — останки от колата му. Съжали, че се бе проявил като глупав романтик.
Глава двайсет и първа
Анаид летеше над Канарските острови, познати в древността като Блажените и наричани от испанците по времето преди Конкистата Щастливите острови. Седем острова с планински релеф и вулканичен произход, образувани по прищявка на природата, като зарове, хвърлени наслуки насред Атлантическия океан, срещу горещите брегове на Африка. Насред нищото, но притежаващи всичко — дива природа, плодородна земя, пъстропери птици, благодатен климат и извори с кристалнобистра вода. Оживено и вечно кръстовище на пътищата, водещи към двете Америки, и задължително пристанище за пътешественици, товарили корабите си със сладка вода, с добитък и дъхави вина.
От птичи поглед Анаид се възхити на вековните драцени, екзотичните палми и причудливите образувания от тъмна застинала лава. От небето тя можеше да усети уханието на вечно лято и силния мирис на сол, характерен за плажовете им с черен пясък. Но най-красивото, най-впечатляващото беше заснеженият кратер на внушителния вулкан Тейде, с неговите почти четири хиляди метра надморска височина, счупил всички норми на чувството за мярка и равновесие, преливащ от сила, енергия и дързост, докосващ облаците без усилия, съвсем естествено. Белокос гигант, който се извисяваше величествено сред планински клисури и пропасти. Прииска й се да го доближи и полетя, устремена към него, възхитена от импозантния му силует, но когато се спусна по-ниско, си даде сметка, че невероятната мощ на големия вулкан не й позволява сама да решава накъде да лети. Лудо заудря с криле, но напразно. Не можеше да контролира посоката на полета си. Могъща сила й пречеше да се приближи и я отблъскваше. Ефект, противоположен на притегателната сила на магнита: центростремителната сила на вълшебната планина я отдалечаваше.
И дали от това, че беше объркана и много ядосана, или под въздействието на природен феномен, но истината бе, че докато се спускаше надолу, попадна в нещо като облак и я обгърна плътна бяла пелена, зашеметяваща празнота без граници, форми и понятие за разстояние. Всичко се разля, придоби неясни очертания и тя остана в плен на гъста лепкава мъгла, която постепенно се наслои по дрехите и крилете й така, че накрая пречеше на всяко нейно движение. Почувства се натежала и неспособна да се пребори с мъглата, която ставаше все по-гъста, докато накрая заприлича на петмез. Беше невъзможно да продължи напред. Реши, че е абсурдно да мери сили със земната мощ на колоса Тейде, и се остави да я носят въздушните течения. Така беше най-разумно. Топлите пасати я подхванаха и я отдалечиха от вулкана и мъглата, отнасяйки я като перце.