Понесена от вятъра, тя летеше над красивия остров, докато в един момент с ужас осъзна, че ветровете я отнасят към океана и я тласкат към водата. Отчаяно заудря с криле, яростно и смело се съпротивляваше срещу неизбежното, но беше прекалено уморена и губеше все повече и повече сили до пълно изтощение. Тогава престана да се бори, отпусна се, затвори очи и докато губеше височина, й причерня, олюля се и запотъва в нищото.
Не знаеше колко време беше изминало от падането й. Почувства как нечии ръце боязливо опипват тялото й. И имаше защо. Вместо ръце имаше криле, криле на орел с нечувано голям размах. Беше получовек-полуптица, но не задълго. Усети, че започва да се преобразява отново. Този път треперенето и силното вълнение бяха по-кратки. Почти незабелязано ръцете й пак придобиха обичайната си форма, а тялото й възвърна нормалното тегло и плътност, макар че от летенето и от ветровете бе поотслабнала, кожата й се бе сбръчкала, а косата и беше станала суха и чуплива.
Дишането й бе тежко и затруднено, още беше слаба и замаяна. Някъде съвсем наблизо чу подсвиркване и се стресна. Отвори очи. Сред гъстата влажна гора, цялата в лишеи и мъхове, съзря недалеч от себе си, с гръб към нея и надвесено над урвата, непознато, загоряло от слънцето момче, което бе свило ръце на фуния пред устата си и свиреше доста странно. Не беше мелодия, а последователност от навързани и много разнородни звуци. Момчето спря и се заслуша. От другата страна на урвата се чу друго изсвирване. Анаид също го чу. Беше отговор. Очевидно изпращаше сигнали на някого и този някой му отвръщаше. Младежът изглежда разбра смисъла на посланието, понеже веднага отговори, съвсем свободно и непринудено, все едно водеше телефонен разговор, но този път изсвири нещо по-различно. Анаид внимателно се заслуша. Някои звуци се повтаряха, очевидно използваха кодови знаци, като при говоримия език, морзовата азбука или езика на жестикулациите.
— Това някаква система за комуникация ли е?
Момчето подскочи и се обърна.
— Ти си жива! — ококори се изненадано то. — И… имаш ръце!
— Естествено, като всяко нормално момиче.
— Не е вярно. Преди малко имаше криле.
Анаид се престори, че уж се залива от смях.
— Криле ли? Откога момичетата имат криле?
— Вещиците имат.
Анаид застана нащрек.
— Да не мислиш, че съм вещица?
— Със собствените си очи те видях да летиш, видях те да падаш от небето, а когато тръгнах да те търся и те открих, вместо ръце имаше криле. Погледни се само. Дрехите ти са станали на нищо от вятъра. Пристигна с летене, няма начин да ме излъжеш.
Анаид трескаво мислеше.
— Как се казваш?
— Унихепе.
— Що за странно име?
— Означава „Свирещият над урвите". Баща ми и дядо ми са били свирачи и от дете ме научиха на езика на свиренето.
Анаид проумя.
— Значи… разговаряше с някого?
— Да, с Амусайка, моя приятелка.
Анаид видимо се притесни.
— Нали нищо не си й казал за мен?
— Разбира се, че й казах. Нали затова я потърсих.
Анаид скочи като ужилена. Краката й трепереха от дългите дни на обездвиженост.
— Унихепе, имам нужда от помощта ти.
— Амусайка вече идва насам. Тя ще знае какво трябва да се направи.
— Искам само да дойда на себе си и малко да си почина, тоест да се уверя, че кокалите ми са си на мястото, и да хапна и пийна нещо.
— Много ясно. Затова помолих Амусайка да уведоми Аремога.
Анаид се разсърди:
— Браво на теб! На целия остров ли вече разтръби за пристигането ми?
— Не, само на онези, които смятам, че могат да ти помогнат.
— Нима? Може би ще доприпкат с линейка? И какви са тези доброжелатели? Лекари? Полицаи или журналисти?
— Магьосници.
Анаид зяпна от изумление. И седна. Необходимо й бе да размисли.
— Иначе казано, ти смяташ, че само магьосниците трябва да знаят що за чудовище съм.
— Ти си една от тях. И не сте чудовища, а жени. Има ги и винаги ги е имало. Виждал съм ги от дете на горската поляна, как събират билки и лекуват болните. Виждал съм ги да летят, дори и без криле.