— Сериозно? — попита с неискрен интерес Анаид само за да спечели време.
Значи говореше за някаква общност от жени Омар. Не можеше да има вяра на Омар. Щяха да я отблъснат.
— И как така знаеш толкова неща за магьосниците?
— Живея в горите.
Анаид се изненада.
— И от какво живееш? От лов? От риболов? Или сечеш дърва?
— Водач съм, развеждам туристи — наду се момчето.
Анаид се огледа. Въздухът трептеше, наситен от изпарения, и гъсти гори закриваха хоризонта, макар че в далечината планината бе пресечена от проход с високи и стръмни стени.
— И къде ги развеждаш? Всъщност къде се намираме?…
— В масива Гарахонай на остров Ла Гомера сме. Виждаш ли дърветата около нас? Вековни са. Това е гора от епохата на терциера, като онези, които са покривали Европа и Иберийския полуостров преди ледниковия период. Предимно от лаврови дървета и казашка хвойна. Умерена и мека, гъста, с много влага, пълна с лишеи, папрати и мъхове. Има и всякакви животински видове, широко разпространени или, както се казва, „ендемически". Като нашия гущер например. На туристите много им харесва, понеже никога не са виждали подобно нещо.
Анаид беше силно впечатлена. Такава била работата. Значи неслучайно беше попаднала именно тук. Многовековната сила на гората я беше спасила от ноктите на океана.
— Помогни ми да се изправя.
— Не мърдай, Аремога ей сега ще дойде. Тя ще те излекува.
Анаид не можеше да рискува Аремога да се досети, че е Одиш, или да разбере, че е избраницата от проклятието и да й попречи да изпълни мисията си.
— Унихепе, мога ли да ти споделя една тайна? — мистериозно рече тя.
— Каква?
— Не бива да виждам Аремога. Видя ли я, една от двете ни ще умре.
— Защо?
— Ние сме от две враждуващи фамилии вещици.
Унихепе направи знак, че разбира.
— И какво се е случило?
Анаид импровизира:
— Бяхме свързани с договор за побратимяване. Нали ги знаеш? От онези, дето двете страни си дават клетва, че ще се поддържат и взаимно ще се подпомагат.
— Ние, гуанчите, също сме правили подобни споразумения, по времето преди идването на испанците.
Анаид въздъхна облекчено. Имаше шанс да се разберат.
— Но родът на Аремога го наруши. Когато баба ми имаше нужда от тях, те не й се притекоха на помощ. Баба ми почина по тяхна вина.
Унихепе проумя.
— Значи са престъпили кървавия си обет и сега ти си длъжна да отмъстиш за семейството си.
— Точно така. Знам, че звучи малко объркано, но това е истината.
Унихепе разбираше чудесно.
— Преди шестстотин години жителите на Гомера са осъдили на смърт граф Ернан Пераса затова, че нарушил клетвата си за братство.
— И какво? Убиха ли го?
— И още как! Старият Хуапалупа, жрецът, който следял за изпълнението на договора, определил Хаутакуперче — богоизбрания, да изпълни присъдата. И той убил графа на едно място близо до това, където сме сега, в пещерата Гуахедум, където графът изменник бил с любимата си Ибаля, от рода на Ипалан, от другата страна по договора.
Анаид усети как силните ръце на момчето я подхващат за кръста и й помагат да стане. Стъпи на земята и тутакси изкрещя от болка. Кракът й! Десният й крак бе счупен. Как не го бе забелязала? Глезенът й увисна, счупен на две. Унихепе възкликна уплашено:
— Ау, изглежда ужасно!
Анаид обаче нямаше време за губене.
— Хайде, върви да потърсиш някой подходящ клон, да го завържем за крака и да го обездвижим. Бързо ще се оправя, костите ми са яки.
Макар и доста скептичен, Унихепе й се подчини и тръгна да търси клон. Веднага щом се изгуби от погледа й, потъвайки сред гъсталака, Анаид използва момента и силно започна да си разтрива крака. Почувства как костта й зараства, парчетата се свързват и срастват само за секунди. Момчето се върна и тя направи болезнена гримаса, преструвайки се, че току-що си е наместила костта.
— Хайде, завържи дървото за крака ми и да вървим.
— Много си смела.
Унихепе действаше сръчно и само за миг обездвижи крака й с връвчица. После й подаде една пръчка, за да се подпира на нея вместо бастун. Анаид се преструваше, че не стъпва на счупения си крак, макар че се бе оправила напълно.
— Ще можеш ли да вървиш?
— Да, ще опитам.
— Знам пряк път до прохода. Там е и моята колиба.
Анаид грейна. Ето че нещата се нареждаха. Това момче беше истинско чудо.
Двамата бавно заслизаха. Анаид се мъчеше да не стъпва на крака си и често се спъваше в коренищата, които се подаваха от влажната земя сред гъсталака.
— А този Ернан Пераса, какво е сторил, та да го осъдят на смърт?