Когато дойде на себе си, пред нея стоеше жена с извит нос и остри пронизващи очи, които я наблюдаваха. За Анаид нямаше никакво съмнение — Аремога. Опита да се престори, че още спи, но Аремога не беше вчерашна.
— Амусайка, ела! Събуди се.
Девойката влезе, зачервена от тичането. Анаид не я познаваше и помисли, че е момче. Беше мургава, с очи като пчелен мед, облечена небрежно, с възширока памучна риза, бермуди в цвят каки и груби боти с дебела гумена подметка, но онова, което й направи най-силно впечатление, беше обръснатата й глава. Тъмният й череп лъщеше съвсем гол и загорял от слънцето. Пристъпи към нея и Анаид забеляза, че накуцва, но беше толкова хубава, все едно огря цялото помещение. Зад нея се появи притесненият Унихепе, който се печеше на два огъня и изглеждаше доста изплашен.
— Радвам се, че вече си будна — рече й, сякаш се извиняваше за нещо. — Пак ще дойда. — И побърза да се измъкне, все едно на излизане Анаид се бе блъснала по невнимание във вратата, а не бе припаднала от нанесения й удар.
— Почакай, Унихепе, не си отивай.
— Имам работа — оправда се той.
И сви леко рамене, като че се извиняваше на Анаид, задето приятелките му са го хванали натясно и се е предал.
Унихепе излезе, а Анаид стисна очи и примирено зачака Аремога да я смрази със страшно заклинание. Беше убедена, че вече са се свързали със Селене, с Елена или коя да е друга Омар и смъртната й присъда вече е подписана, също като на Пераса. За нейна огромна изненада Аремога сведе глава пред нея и занарежда със сериозен и тържествен глас:
— Аз съм Аремога Айтами, дъщеря на Хермигуа и внучка на Амулагуа, матриарша на клана на гугутката, от племето гуанчи.
Момичето, научено на покорство, но не и на красноречие, коленичи редом до баба си и на свой ред заговори, но неуверено и със запъване:
— Амусайка Айтами, дъщеря на Алсага и внучка на Аремога, от клана на гугутката, от племето гуанчи.
Анаид преглътна мъчително и също се представи, без да пропуска нито една подробност. Така или иначе, сигурно вече знаеха коя е.
— Анаид Цинулис, дъщеря на Селене и внучка на Деметер, от клана на вълчицата, от племето скити.
Веднага след официалното представяне Аремога заговори с треперещ глас:
— Извини ни, моето момиче, задето те ударихме. Беше непростима грешка. Искрено съжаляваме.
Амусайка наведе глава засрамено и Анаид отблизо видя грациозната извивка на шията на девойката, и изпита жажда, неутолима, мъчителна жажда. Амусайка с нежен глас се извини:
— Аз бях. Моя е вината. Удрям прекалено силно, много съм проста. Съжалявам, но не съм ходила на училище.
Анаид долови притеснението, присъщо за човек, израснал в усамотение, непознаващ социалните условности, който се чувства неловко и не на място. Амусайка беше като горско животинче, което зависи единствено от баба си. Малко дива, недодялана и непохватна в общуването, но поразително красива.
Анаид нищо не разбираше. Аремога й обясни. Хвана ръката й и я целуна с преклонение.
— Белязана си от великата вълчица майка. Носиш знака й, което означава, че мисията ти е от изключителна важност и всички Омар трябва да ти служим, да те пазим и да ти осигурим безопасност и закрила. Никога преди не го бях виждала, но е точно такъв, какъвто е описан по книгите.
Ръката й? Какво й има на ръката? Огледа я и наистина, белезите от зъбите на Деметер — вълчицата, блестяха като звезди върху нея. Значи затова я беше ухапала Деметер. Това ли е легитимацията й? Дали ще я скрива, че е Одиш? Значи няма да надушат острата й миризма и няма да я познаят по очите, че е безсмъртна?
Аремога я откъсна от мислите:
— С какво можем да ти помогнем, детето ми?
Анаид се подразни от държанието й. Не беше никакво дете и без да иска, гласът й прозвуча надменно:
— Преди всичко искам да си изясним нещата. Мисията ми е много важна и няма да отговарям на никакви неуместни въпроси. Ясно ли е?
Аремога не даде и най-малкия признак, че се готви да й противоречи или че се е засегнала.
— Разбрано, детето ми.
Анаид би предпочела да се обиди. Беше й приятно да се чувства всемогъща. Искаше й се Амусайка да вдигне прекрасните си медноцветни очи и да я погледне с възхищение и с нямо обожание, като Дасил. Но вероятно поради пословичната си мъдрост, за която говореше самото й име, Аремога не й даде повод да се гневи.