— Нима си забравила кой ме закриля? Не бива да ми задавате въпроси, трябва само да ми се подчинявате и да ми служите.
Аремога сведе смирено очи.
— Както наредите, вълчице.
Анаид остана доволна. Нямаше желание да се кара с тях, но не можеше и да допусне да я заплашват. Беше не коя да е, а избраницата, макар и да бе принудена да го държи в тайна, за да се предпази от опасности.
Амусайка се приближи към Анаид и целуна ръката й с изящно движение.
— Анаид, от днес нататък можеш да разчиташ на мен, ще ти бъда вярна до гроб. Какво мога да сторя за теб?
Анаид почувства внезапно силно желание.
— Искам да видя пещерата Гуахедум.
— Искаш да отидеш до лобното място на Пераса? — изненада се момичето.
— Унихепе ми разказа историята и съм любопитна да я видя.
Аремога даде някакъв знак, внучката й сви ръце пред устните си и силно изсвири.
Анаид се почувства предадена.
— Кого предупреждаваш?
— Унихепе. Той най-добре познава пътя. Ще те заведе веднага.
Анаид възрази:
— Не. Предпочитам ти да ме заведеш и лично ти да ми разкажеш историята на Ибаля.
— Но… — опита се да възрази Амусайка. — Аз трябва да подготвя всичко по отпътуването ти: дрехи, храна, билета ти за Чинет.
Анаид не търпеше да й противоречат.
— Пътуването може да почака.
Амусайка погледна умоляващо Аремога и тя се усмихна мило.
— Добре, върви. Нека Унихепе ви придружи за прехода през планината, а после ти сама ще й покажеш пещерата.
Анаид се успокои. Скоро ясното мелодично свирукане на Унихепе извести идването му и момчето се появи, свело очи, с вид на разкаяние пред Анаид, задето, вместо да покаже гостоприемство, я е издал. Амусайка го посрещна радостно и побърза да му се похвали за излекувания си крак, но Унихепе беше напрегнат и скришом наблюдаваше Анаид, в очакване да види каква ще е реакцията й, изплашен от магическите й способности. Анаид го успокои.
— Помиряваме се, нали?
Добрият Унихепе почувства да му олеква на душата.
— Казвах ви аз. Тя е много могъща магьосница, много. Подобно чудо не съм виждал.
И ако от думите на Унихепе на Анаид й стана приятно, то на Аремога, щом остана сама, усмивката тутакси изчезна от устните й и тя сбърчи вежди, силно разтревожена. Нямаше достатъчно време да осмисли добре нещата и да се задейства, а се налагаше да побърза. Животът на внучката й бе застрашен.
Анаид беше страшно главозамаяна от искреното възхищение на Унихепе и Амусайка и изобщо не забеляза нито едно от знаменията, които трябваше да я предупредят за близката опасност. Ако поне се беше вслушала в граченето на гарвана или в тревожното цвърчене на червеношийките, на чинките или на лешоядите, може би щеше да осъзнае. Но дори да беше чула предупреждението на ленивото гущерче, дотолкова се бе самозабравила в онзи момент, потънала в самодоволството си, че не би му повярвала.
Стигнаха до входа на пещерата и Анаид безцеремонно отпрати Унихепе, сякаш цял живот бе раздавала само заповеди:
— Сега вече можеш да ни оставиш сами. Оттук нататък Амусайка ще ме води. Нали така?
Девойчето беше очаровано от новата си отговорна задача, макар да се вълнуваше и да беше малко уплашено от близостта на една толкова могъща магьосница.
Денят вече отиваше към края си. Слънцето, уморено от своето пътуване, искаше да потъне в морето и да разхлади палещите си лъчи. Светлината отслабваше и Анаид се чувстваше много по-добре. В последно време силната светлина я дразнеше и сякаш болезнено дереше ретината й. Сините й очи бяха лесно уязвими.
Водачката й бе леко неспокойна.
— Не знам какво да ти разкажа за пещерата, не съм много силна по приказките. Унихепе говори далеч по-увлекателно, умее да грабне туристите с красноречието си и разпалва любопитството им с интересните си истории.
Анаид любезно й възрази:
— Ще се справиш чудесно. Сигурна съм.
Амусайка си пое дълбоко дъх. „Май се страхува баба й да не я упреква" помисли си Анаид. Може би Аремога я караше да се облича с тези груби дрехи и я принуждаваше да си бръсне главата така, като в някакъв ритуал. Може би не беше свикнала някой да й показва, че я обича и уважава. Спомни си за самата себе си преди година. Беше се чувствала толкова неуверена, с вид на безпомощно момиче, свиваше се в себе си от страх да не стане прицел на подигравки, страдаше, понеже предизвикателната красота на майка й вечно я засенчваше. Оттогава много се бе променила. Скиптърът й вдъхваше сигурност. Така си мислеше. А баба й Кристине се бе държала толкова мило. Беше й засвидетелствала цялата си обич и я бе накарала да гледа на себе си със самоуважение. Освен в случая, когато бе изгубила контрол и се бе ядосала.