Амусайка се осмели да разчупи ледовете. В тъмното пипнешком потърси запалката и освети голите, студени и влажни стени на пещерата. И заразказва:
— Говори се, че призракът на Ибаля още броди тук. Била момиче от коренното население, от рода на Ипалан. Чудно красива. Някои твърдят, че била дъщеря на Хуапалупа, други разправят, че живеела с майка си, стара и коварна жена. Истината е, че била любовница на Ернан Пераса и се срещали тук, в тази пещера.
— Тук ли са убили графа?
— Да. Хаутакуперче, воинът, определен за екзекуцията, го издебнал в засада. Причаквал го часове наред. Чакал ли чакал, докато младият Ернан Пераса най-сетне пристигнал, както винаги сам и нищо неподозиращ, за да се срещне с любимата си. Бил въоръжен, но дори не му останало време да извади меча си или да се прицели с аркебуза, който бълвал огън. Хаутакуперче боравел ловко с оръжията и мигом хвърлил по него копие — желязо, дълго две педи. Твърдят, че го забил точно между бронята и тила и го пронизал от край до край. Пераса се строполил мъртъв на земята, точно тук, където се намираме сега. Тогава Хаутакуперче извикал, както било уговорено: „Търпението ни се изчерпа. Свърши се с Гуахедум." Присъдата била изпълнена.
Светлината постепенно отслабваше, а гласът на Амусайка ставаше все по-тих, по-глух и накъсан. Без да осъзнава какво й се случва, тя взе да се прозява и се опря на скалата, докато накрая се свлече на земята, с увиснали ръце, затворени очи и с отпуснати черти на лицето. Анаид предпазливо се приближи до нея, за да се увери, че действително е заспала. И наистина беше. Магията за приспиване беше подействала и Амусайка, напълно безпомощна и безволева, бе само нейна. Анаид си повтаряше, че не иска да й причини нищо лошо, а от чисто любопитство само ще опита вкуса й. Нищо повече. Бавно доближи лице към шията й, но в момента неочаквано я възпря същото мъчително безпокойство, което изпитваше към скиптъра.
— Не, стига толкова кръв.
Анаид се сепна и вдигна глава. Някакво момиче с дълги коси и странно облекло я наблюдаваше ужасено.
— Коя си ти? — попита я Анаид.
Момичето сложи ръка на гърдите си и падна на колене пред нея.
— О, велика господарке, аз съм бедната Ибаля, прокълнатата обитателка на пещерата, опръскана с кръв.
— Знаеш ли коя съм аз, Ибаля?
Призракът на Ибаля потрепери.
— О, да, господарке. Ти си избраницата, онази Одиш, за която се говори в пророчествата.
— Аз съм Омар! — сърдито изръмжа Анаид, внезапно подразнена от думите й.
— Не може да бъде, господарке.
— И защо не? Майка ми е Омар, баба ми по майчина линия бе Омар.
— Тогава защо жените Омар искат да те унищожат?
— Откъде знаеш?
Ибаля я погледна с големите си, ококорени от изненада очи.
— Защото те са там, на входа на пещерата, и чакат да те заловят, както го направиха с Ернан.
Анаид искрено се разсмя.
— Аха. Искаш да ме накараш да отида и да проверя, нали? Това е капан, за да не заситя жаждата си с това момиче Омар.
— Жените Омар не пият кръв.
— Нито пък аз! — отново свирепо изрева Анаид.
— Но… — обърка се Ибаля. — Не се ли канехте да…
— Това е клевета! Ей сега ще ти покажа какво се готвех да направя.
Анаид се наведе над Амусайка, но не успя да доближи устни до шията й. Нещо й попречи да го стори. Нещо, подобно на лепкаво въже, което се омота около лицето и гърдите й и не й позволяваше да помръдне. Помъчи се да извърти глава, но не успя. Поиска да вдигне ръце, но беше невъзможно. Не можеше да стигне пръчицата си, нито атамето си, не можеше да използва оръжията си. Заизвива се яростно, но с всяко движение се оплиташе все повече и повече в невидимото лепкаво въже. Докато накрая остана напълно неподвижна. Веднага разбра. Бяха хвърлили върху нея магическа паяжина, точно както тя беше направила с графинята, и я бяха уловили като муха.
Анаид прошепна контразаклинание, ала на мига то бе развалено и атакувано от много други.
Почувства кратко и остро убождане. Една стрела с безпогрешна точност се заби в ръката й и вля в тялото й отровата, която трябваше да я парализира. Опита да се съпротивлява, но беше прекалено късно. Жените Омар бяха приложили стратегията на паяка — твърде древна форма на колективна борба, която използваха за защита от Одишките. Първо отвеждаха жената Одиш на подходящо място, като хитро й подхвърляха примамка, а щом вещицата Одиш отслабеше бдителността си, с внимание изцяло погълнато от жертвата си, я хващаха в мрежата и я отравяха със стрела. После заличаваха следите и тялото й изчезваше.