Анаид се отчая. Жените Омар бяха подли. Бяха си служили с тактиката само два-три пъти през цялото си съществувание. Поначало Омар бяха страхливи и предпочитаха да се крият, а не да действат открито. Защо я нападаха?
Аремога влезе в пещерата и без изобщо да погледне Анаид, вдигна на ръце тялото на Амусайка и го прегърна.
— Дойдохме навреме. Ариминда беше права, избраницата е безкрайно силна, но успяхме да спасим живота на малката.
— А Ариминда откъде знаеше, че е пристигнала?
— Получила е известие от ученичката си Дасил. Помолила я да я задържи и я предупредила за изключителните й способности.
На Анаид й се прииска да закрещи, но не можа. Нима наистина Дасил я е предала? Какво ли им беше казала на тези Омар, та да я пленят?
— И как ще я овладеем? Наистина е могъща.
Аремога ги успокои:
— Ариминда иска да я заведем при нея, в бърлогата й Ел Тейде, тя ще я пази да не избяга, докато Съветът на матриаршите от Запада вземе решение какво да се прави с нея.
Около Анаид се трупаха още и още Омар. Една от тях я посочи учудена.
— Това ли е избраницата?
— Представях си я по-силна.
— С червена коса.
— Изглежда добро момиче.
Аремога ги поправи:
— Тя вече не е нашата избраница. Тя е просто една Одиш.
Анаид се помъчи да възрази, да се съпротивлява, но отровата вече бе започнала да действа и й беше отнела гласа. Насили се да се направи някакво движение, но беше парализирана. Пожела да начертае план за действие, но осъзна, че няма воля.
Аремога коленичи до нея и извади дъбовата си пръчица.
— Вълчиците я отлъчиха от своя клан. Жените Омар се отрекоха от избраницата, затова нареждам — и размаха пръчицата си с кръгово и хипнотизиращо движение, — нека изчезне под въздействието на заклинанието на хамелеона, което вълчицата Елена извади от забвението.
Анаид отчаяно искаше да се защити, но смаяна, си даде сметка, че вече няма тяло.
Току-що бе изчезнала.
Глава двайсет и втора
Градчето Хора Сфакион, разположено на брега и окъпано от кристалните води на морето, обикновено тихо и не особено посещавано поради трудния достъп до него, минаващ от юг през отдалечената Чания, сега бе по-оживено от обичайното. От два дни жени, прииждащи от всички краища на Европа, слизаха от корабите в пристанището, изливаха се в бавен, но постоянен поток и сновяха с куфарите си из тесните стръмни улички. Любопитното бе, че жените не търсеха да се настанят в някое от хотелчетата на селището, които се рекламираха с големи плакати и предлагаха легла и стаи. Всички те, впрочем характерни с нещо общо — загриженото изражение на лицата и дългите коси, — една след друга се отправяха към бяло-синята къща на старата Амари, лечителка със славата на вещица, потомка на много стара фамилия рибари от остров Крит.
Амари не даваше обяснения на никого и избягваше да отговаря на каквито и да било въпроси. Поръча невероятно количество храна, залости здраво всички врати и прозорци, изми входното стълбище и го напръска с уханна есенция от мащерка.
Всички се досещаха, че гостенките й са вещици, но изобщо не се впечатляваха от това. Рибарите вече бяха свикнали на подобни сбирки в дома на Амари.
След като премина първоначалният интерес и събитието вече не беше гореща новина, местните жители отново се върнаха към навика си да се събират в кръчмата на Джорджо, да си бъбрят за времето, да си пият ракията, да играят на табла и да разискват, правейки догадки колко ли туристи ще изминат шестнайсетте километра от дефилето Самария през следващия сезон.
Селене беше увесила нос, унила и с пламнало лице, въпреки прохладата на варосаните стени и приятната сянка на асмата в двора, където подухваше свеж морски бриз. Беше седнала до Карен, която държеше ръката й в своите и мълчаливо, с леко приятелско стискане с пръсти, й напомняше, че може да разчита на нея и е тук, за да й помогне. Селене лично бе предложила сборището да се проведе на територия, принадлежаща на рода Цинулис, в епицентъра на владенията на скитското племе, но независимо от това, въпреки благотворните вибрации на нейната приятелка, въпреки прекрасния средиземноморски пейзаж, сгряващ сърцето й, и въпреки близостта, която свързваше старата Амари с майка й Деметер, тя беше обект на враждебните погледи на всички Омар от Запада, изпратени от клановете си на неотложно свиканата среща в Крит. Те негласно я осъждаха за провала и я виняха, че ги обрича на безнадеждно и мрачно бъдеще.