Официалният президиум, предназначен за вождове и родоначалнички, се състоеше от красивата жеравка Лил, известна писателка; от именитата учена Ингрид — отвеяна саламандърка, майка на многочислена фамилия; от Валерия, от клана на делфините, запалена и педантична биоложка; от изумително младата змия Аурелия, опитен боец от рода Лампедуза, която бе заела мястото на наскоро починалата си баба Лукреция, и на председателското място, седнали на благоразумно разстояние една от друга — Людмила, намръщената коза от мрачните Карпати, и добродушната Криселда, приемница на Деметер, от клана на вълчицата.
Масата бе ясно разделена на две групи, едната от които беше подчертано агресивна и зле настроена спрямо жените от рода Цинулис. Оглавяваше се от Людмила, която временно бе поела председателството на Съвета, докато Криселда, пленница на света на мрака, беше отсъствала. Консервативната коза Людмила, рязка и фанатична, беше управлявала Съвета с твърда ръка, подпомагана от верните си привърженички: жеравката Лил и саламандърката Ингрид.
Другата група, оглавявана от Валерия, разчиташе на вялата подкрепа на Криселда, която седеше с отнесен поглед, и на младата, още неопитна Аурелия. Валерия се чувстваше неуверена, боеше се, че без достатъчно активна и авторитетна помощ едва ли ще може да убеди пратеничките на клановете да проявят разбиране и повече толерантност към Селене и избраницата.
Селене ясно усещаше враждебността на Лил, на Ингрид и на Людмила. Нищо ново. Трите открито се бяха обявили за нейни врагове още на първата среща, преди раждането на Анаид, в селце в Буковина. Долавяше също и спокойната вибрация на Валерия, нейна приятелка и другарка, както и окуражителната усмивка на Аурелия, внучка на великата Лукреция. Селене се почувства ободрена и по-сигурна от младежкия й дух и от дръзкия й външен вид, който й придаваше късата подстрижка и пристегнатата блуза без ръкави, разкриваща мускулестите й ръце. Именно тя беше посветила Анаид в бойните изкуства, но понеже наскоро бе обявена за водач на рода, нейният глас нямаше да има същата тежест като на другите матриарши.
Леля й Криселда, единствената й роднина по майчина линия и пълна противоположност на харизматичната си сестра Деметер, изглеждаше отнесена, сякаш мисълта й витаеше другаде. Непрекъснато се оглеждаше и упорито се усмихваше на всяка Омар, с която й се срещнеше погледът, включително и на племенницата си. Беше кръглолика, със сиви, трогателно мили очи. Селене се боеше за психическото й състояние. Страхуваше се, че разумът й се е помрачил от дългия престой във владенията на графинята до езерото, като пленница на времето и на безумието, и неминуемо я бяха довели до разстройство, оставило неизлечима следа. Криселда беше далеч от реалния свят и може би никога нямаше да се възстанови и да намери обратния път към действителността.
Селене полагаше усилия да слуша сладката Лил, знаменитата жеравка, която в момента имаше думата, и както и очакваше, придаваше нотка на патетичен драматизъм на тържественото си встъпително слово:
— Какво ще стане с жените Омар, ако избраницата ни предаде и в нейните ръце скиптърът се окаже унищожителен за нас и осигуряващ победата за жените Одиш? Какво ще стане с нашите дъщери и внучки? Ще имат ли те бъдеще? Ще има ли надежда за тях? Поколения наред вярата и надеждата за идването на избраницата ни държаха сплотени в беди и нещастия, даваха ни сили в тежките моменти и ни помагаха да превъзмогнем болката от смъртта на нашите близки. И ако не е била подходящо подготвена, ако избраницата не е била както трябва ръководена и направлявана в изпълнението на мисията си, ако се е поддала на заблудата и се е почувствала объркана и в крайна сметка е избрала да поеме по грешния път, както е предречено още от Оди в нейното проклятие, то краят на жените Омар, нашият финал… наближава. Значи са били напразни трактатите и изследванията на високообразованите Омар, които, с помощта на науката, филологията, астрономията или математиката си сътрудничеха в предсказанията и обединяваха усилията си в тълкуванията на пророчествата…
Селене не искаше да слуша повече. Ушите й пищяха. Много добре разбираше, че макар и в речта си привидно да търсеше отговорност за провала в колективната вина, Лил, жеравката писателка Омар, избрана да открие събранието, обвиняваше нея за създалото се положение. Сякаш открито я сочеше с пръст пред всички. Чувстваше се като обвиняема на подсъдимата скамейка. Кого друг, ако не нея имаше предвид с това, че на избраницата й липсвала „подходящата подготовка", че не е получила нужното възпитание и по тази причина не е способна да различи лошо от добро?