Селене чу ръкоплясканията, с които пратеничките шумно приветстваха изказването на Лил, но не се присъедини към тях.
Дойде ред на Людмила. И ако Лил все пак бе проявила поне малко такт, говорейки със заобикалки, то Людмила щеше жива да я одере. Никога не беше крила отношението си към нея. Обвинението й бе открито и категорично:
— Виновна е тук присъстващата Селене Цинулис, майка на избраницата, своенравна вълчица, която с безотговорното си поведение предизвика интереса на Баалат към себе си и на която преди време простихме за случилото се с майка й Деметер. Именно тя е причината за сегашните ни беди. Тя не успя да възпита дъщеря си в уважение към по-мъдрите и по-авторитетните, понеже самата тя никога не е имала такова. Не съумя да й внуши чувството за принадлежност и дълг към клана, от който сама се отрече. Не й даде сили да се противопостави на изкушенията, с които младата Анаид трябваше да се пребори, и най-вече не успя да предотврати заблуждението й и да я върне в правия път на истината.
Карен забеляза как Селене постепенно застива, безмълвна, неподвижна и равнодушна, но въпреки това се потеше от притеснение, лицето й ставаше все по-каменно и безизразно, изпразнено от вълнения. Хилядите очи, вперени в нея, и тежкото обвинение, че е виновна за провала, и болката, че е загубила дъщеря си, бяха напълно достатъчни, за да блокират емоциите й.
Карен страдаше за най-добрата си приятелка. Болеше я от всяка нападка, която Людмила отправяше към нея. Защо бе необходимо да се формулира с думи нещо, известно на всички? Беше съгласна, че Селене не се бе показала на висота, че не бе преценила добре обстоятелствата и не бе успяла да действа като добра наставничка на избраницата, макар и да е собствената й дъщеря, а може би именно по тази причина. Но трябва ли да бъде линчувана така? Това ли е смисълът на събранието?
Сякаш прочела мислите й по телепатичен път, изказването на Валерия придоби същия тон:
— И аз се питам — нима наистина сме се събрали да линчуваме нашата посестрима Селене? Това ли е целта на Съвета? Всички бяхме свикани по спешност в Крит, зарязахме текущите си проблеми и занимания и дойдохме, за да предприемем необходимите мерки. Проклятие тегне над избраницата, а скиптърът е изгубен в ръцете на Одиш. Графинята е унищожена, но Баалат отново излиза на бойното поле. Войната е обявена, а нас няма кой да ни направлява и ръководи. Какво трябва да предприемем? Сега не е моментът да отклоняваме вниманието си, нито да губим времето си да обвиняваме строго една майка, задето лошо е възпитала дъщеря си…
Лил я прекъсна:
— Тогава да отложим за по-нататък наказанието, което трябва да наложим на Селене за назидание. Нека се съсредоточим върху темата, която най-много ни вълнува. Съдбата на прокълнатата избраница е в нашите ръце. Ще гласуваме и ще съобщим решението си на матриаршите от островите, където я държат в плен, да приведат в изпълнение нашата присъда. Аз гласувам да бъде премахната. Тялото й трябва да бъде унищожено.
Селене почувства как краката й се подкосяват и от свитото й гърло успя да излезе само отчаян вик:
— Неееееее!
В залата се възцари пълна тишина. Болката на една майка винаги се зачита. Криселда, с добродушната си физиономия, кимна на Селене:
— Ела насам, Селене. Още не сме гласували, нито сме взели решение. Лил само изрази личното си мнение. Давам ти думата, за да изслушаме и теб, а не само другите, които говориха за теб и дъщеря ти. Да чуем и твоите съображения и доводи.
Селене излезе напред, стъпвайки бавно и тежко като робот, с наведена глава и бледо като платно лице. Опря се на масата с треперещи ръце и се обърна към аудиторията с глух сериозен глас:
— Ще ви припомня една история, която много от вас знаят. Случила се е тук наблизо, в двореца в Кносос. Говори се, че цар Минос заповядал на архитекта си Дедал да построи гигантски лабиринт, за да озапти в него чудовището, родено от съпругата му, след като се влюбила в един бял бик и той я обладал. Минотавърът, получовек-полубик, се хранел с човешка плът и Минос изискал от великата Атина на всеки седем години да му принася в жертва по седем младежи и девойки, за да бъдат разкъсани и изядени от Минотавъра. Атина се подчинила и склонила да извърши жестоката неправда от страх пред великия цар Минос. Така на два пъти елитът на атинската младеж бил пожертван. Докато на третия път героят Тезей решил да сложи край на кървавия налог и с помощта на Ариадна, на вълшебния си меч и на нишката, навита на кълбо, стигнал до чудовището, пронизал с меча си сърцето на Минотавъра, успял да се измъкне от заплетения лабиринт, следвайки нишката, и така освободил Атина от тежкия гнет.