— Как защо? Ти помогна на мен. Върна ми най-драгоценното — здравето. Сега съм щастлива.
Анаид се вгледа в сладката й бръсната главица, която бе започнала да потъмнява от едва наболата гъста кестенява коса. Може би ще успее да си пусне косата по-дълга и най-сетне да избяга от строгия контрол на баба си.
Амусайка бавно свали дрехите на Анаид и я облече в бяла туника. Позволи й да си остане с накитите — колието със сапфирите, тюркоазената гривна и брошката с аметисти, която вплете за красота като шнола в косите й, а после я поръси с тамян. Анаид се почувства очистена и изпита нужда да прочисти и съвестта си.
— Амусайка, трябва да ти призная нещо ужасно — промълви тя засрамено. — Когато бяхме в пещерата Ибаля, изпитах желание и едва не пих от кръвта ти.
Амусайка се усмихна.
— Ако не трябваше да изпълняваш важна мисия, бих ти дала цялата си кръв.
Подаде й купата със светена вода, за да пие избраницата от нея и да проясни собственото си съзнание.
Анаид отпи бавно, а после, докато чакаше преображението си, макар и силно развълнувана, не се доближи до Амусайка, не я целуна, нито я прегърна, за да не изтълкува погрешно намеренията й.
— Ти си прекрасен човек. Желая ти много късмет.
Преображението й се осъществи бързо. Тялото й мигом стана ефирно, безтегловно, а под нозете й се отвори пукнатина, през която трябваше да стигне до пределите на познатия нам свят. Без да отправи нито дума към Амусайка, тя затвори очи и се остави волята на мъртвите да я погълне.
Съвсем скоро откри, че ефирното тяло й позволява да се промъква през теснините и да се спуска с шеметна скорост към земните недра. Пропадаше през нещо като безкраен комин, спускаше се по хлъзгава пързалка от лава — нескончаемо падане между скалисти стени. Накрая усети твърда почва под краката си. За щастие, тялото й бе съвсем олекотено и не се нарани. Тук пътят й рязко свършваше. По-нататък нямаше нищо.
Уплашена се опря в стените, напрегнала ръце, за да се задържи, и леко наклони глава. Пред нея се стелеше в абсолютна тъмнина бездънна пропаст, която свършваше изведнъж, като отрязана с нож. Не беше за вярване. Беше някакъв капан. Вгледа се по-внимателно. В далечината, отвъд нищото, се извисяваше планина, от която извираше мека светлина, инуитивно проумя, че оттам започва истинският път. Но как да стигне дотам?
Тогава съзря въжето, едва забележимо. Докосна го с пръст и се нарани — беше твърдо и режещо. По него ли трябваше да продължи? Страшна бездна разделяше света на живите от света на мъртвите и само едно въже, тънко и остро като нож, свързваше двете реалности. Ако искаше да продължи напред, нямаше друг начин, освен да преодолее виенето на свят от височината и да се спусне по тънкия ръб на нестабилния висящ мост, широк едва два пръста. Постави единия си крак върху него и веднага го отдръпна, изпитала болка. Режеше като нож и кракът й кървеше. Беше невъзможно да върви по тънкото въже, което се клатушкаше и безмилостно се врязваше в стъпалата й. Щеше да изгуби равновесие. Беше невъзможно човешко същество да мине по този път.
Естествено! Нали затова беше пътеката на мъртвите, та живите да не могат да я следват. Какво да прави?
Вероятно не би трябвало да мисли. Знаеше, че щом съзнанието успее да подчини волята, тялото ще престане да усеща болката. Така и стори. Направи така, че желанието да върви напред да надделее страха от болката.
Стъпи решително, съсредоточи се и тръгна по съвсем тънкия и остър като бръснач ръб. Получаваше се. Направи крачка, после втора, трета. Вече се бе придвижила на известно разстояние от началото. Погледна в далечината пред себе си, спря се, въжето се разклати и я обзе паника. Оставаше й още много. Прехапа устни, за да си даде кураж, и точно тогава погледът й несъзнателно се отклони към дъното на пропастта и краката й се разтрепериха, като подкосени.
Ако болката бе труднопоносима, то страхът беше още по-ужасен: стискаше я за гърлото, сковаваше я и я хипнотизираше, привличаше я неудържимо във владенията си. Това беше пагубната повличаща сила на шемета, която я заставяше да не откъсва очи от черната бездна. Зашеметяващото усещане я дърпаше надолу. Неизбежно ще падне, ще изчезне, погълната от нищото, и ще се люшка вечно в празното пространство. Неподозирана безнадеждност сви душата й. Няма да успее. Ще падне. Мисълта я обсеби и сама пожела пропадането. Коленете й омекнаха. От замайването главата й се завъртя и волята й спря да контролира болката. Тутакси пак почувства раните по разкървавените си крака. Краят на пътя се губеше в далечината. Едва беше започнала, а вече премаляваше и бе почти в несвяст. Нямаше нито сили, нито кураж да продължи напред.