Всеки миг щеше да се сгромоляса, краката й не я държаха, искаше да се хване за нещо, но около нея зееше само празнота, зловеща, ужасяваща празнота. Размаха ръце в нищото, безсмислено и отчаяно, като агонизиращото мятане на риба на сухо. При едно от движенията ръцете й случайно докоснаха сапфира, увиснал на врата й, камъкът, който даваше сили за преодоляване на трудности. И той й прошепна тайната: трябваше да запази равновесие, да постигне душевно самообладание, чрез което да контролира тялото и ума си, за да напредва стъпка по стъпка, без да обръща внимание на болката, без да отклонява поглед към бездната. И тя се хвана за това. Поиска да овладее живота си, въпреки че беше на път да го изгуби.
Тогава чу глас, студен и ясен, който извираше от подсъзнанието й и я окуражаваше:
„Напред, Анаид! Продължавай. Можеш да го направиш. Абстрахирай се от болката, не мисли за бездната между световете и гледай напред. Изчисти напълно съзнанието си, освободи го от всяка зависимост и подчиненост. Не слушай и не гледай."
И Анаид, следвайки съветите, които всъщност й диктуваше нейната млечна сестра Сармик, продължи по режещия мост, свързващ двата свята.
Така й не разбра колко вървя — часове, дни или минути. Не усещаше дали разранените й крака кървят, или не, дали празното пространство променя оттенъка си, или я зове със свистящ глас. Напредваше без мисъл и без чувство, глуха и сляпа, но непоколебима. Вървеше решително, стъпка по стъпка, докато не се добра до твърда земя, отпусна се и се строполи. Едва тогава си позволи да погледне назад и от гърлото й се изплъзна вик на уплаха.
Краката й бяха разранени и облени в кръв, а черната бездна заплашително кънтеше в ужасяващи писъци, призоваващи своята жертва, тоест нея.
Тя стисна сапфира, дълбоко признателна на баба си, че й го е подарила.
Вече нямаше връщане назад. Беше на територията на мъртвите. Огледа се с усещането за нещо много странно. И наистина, цветовете се бяха размазали, също както и миризмите, сенките и триизмерните образи. Човешките й потребности бяха изчезнали. Не изпитваше глад, студ или жажда. Нямаше нужда от сън. Да не е умряла?
Скоро се увери, че не е.
Изправи се, застанала гърбом към бездната, разделяща световете, решена да поеме по Пътя на Ом. Влезе в кухината, която водеше към недрата на незнайния свят на мъртвите, и тръгна напред. Не беше трудно, имаше само един път. Един-единствен път. Нямаше да е кой знае каква сложнотия да го следва. Така и направи. Вървя, вървя и вървя с босите си кървящи крака, докато накрая се озова пред врата. Спря и се огледа, търсеше друга възможност. Нямаше откъде да мине, освен през вратата. Открехна я лекичко, после бавно, лека-полека я отвори, внимателно, със страх, нямаше представа какво ще намери отвъд. И веднага го съзря: огромен и мощен тигър, над два метра, пазеше входа, дебнеше, прилепен към земята, на няколко крачки от вратата, готов да се хвърли отгоре й в мига, в който прекрачи във владенията му.
Анаид светкавично бутна крилото на портата, като го затисна с крехкото си тяло, уплашена да не би тигърът да насили вратата и да я нападне. И сигурно точно това щеше да стане, ако така й беше писано. Само едно замахване с лапата или един-единствен удар и вратата щеше да поддаде на мощния напън на звяра. Нищо подобно обаче не се случи и Анаид постепенно се успокои.
Беше първото й изпитание, нямаше никакъв избор, нямаше път за спасение. Трябваше да се изправи лице в лице с хищника, а понеже беше магьосница, козът й бе да използва магия. Абсурдно беше да се надява на силата, сръчността или пъргавината си на обикновен човек, за да се изплъзне от лапите на огромното страшилище. Припомни си заклинанията за обездвижване, но… Дали щяха да действат в новото и странно измерение? Все пак рискува и реши да опита.
Размърда пръстите на десния си крак и произнесе магическите думи:
— Етендет орп азелнарут.
Ефектът бе мигновен. Пръстите й се парализираха. Добре. Значи действаше и имаше шанс. Не беше безпомощна.
— Окраб соритир торги.
Пръстите й си възвърнаха подвижността. Това й беше достатъчно. Пое дълбоко въздух, отвори вратата, погледна втренчено тигъра и произнесе:
— Етендет орп азелнарут.
Тигърът нямаше време дори да изреве. Остана вкаменен в същата поза — прилепен към земята, дълъг, беззащитен и неспособен да помръдне. Анаид предпазливо се приближи, без да го изпуска от очи. Мина покрай него, но се страхуваше да не изникне нещо непредвидено и големият хищник да си възвърне пъргавината. Все пак безпроблемно го заобиколи, подмина го и продължи пътя си. Само след няколко метра обаче пред изумения й поглед се издигна друга врата, също като предишната, която преди малко бе отворила. Същата вдлъбнатина на извитата дръжка, същото петно на грапавината от лявата страна.