Бутна я плахо, недоверчиво и бързо пак я затвори.
Онова, което видя от другата страна, беше същото като това, което току-що бе оставила зад гърба си. Същият жив тигър, същото разположение на празното пространство, същият неясен смътен фон. Не, това бе невъзможно. Въоръжи се с храброст, блъсна решително вратата и този път даде време на тигъра да изреве. В мига, в който се готвеше да скочи върху й, произнесе заклинанието:
— Етендет орп азелнарут.
Тигърът застина неподвижен в невероятна поза и Анаид изпита неописуемо задоволство от гледката. Мина покрай него, възхитена от яките му мускули, изопнати от усилието на лапите да скочи, все едно бе огромна препарирана котка. Подмина го и се помъчи да не мисли повече за него.
Не искаше да изпреварва събитията и продължи напред, без да прави никакви планове или предвиждания. Този път успя да напредне малко повече от предишния, но скоро се озова пред поредната, съвсем същата на вид врата, която пак й се изпречваше на пътя. Анаид въздъхна, бутна вратата, само и само да се увери, че картинката се повтаря, и я затвори, силно раздразнена.
От другата страна я чакаше същият тигър, а по-нататък вероятно за сетен път щеше да открие същата врата. Какво означаваше всичко това? Да не се е озовала в кръгообразно време? Или в кръгообразно пространство? Дали ситуацията ще се повтаря до безкрай, докато грохне от умора, от пълно изтощение, в плен на омагьосаното време и пространство? Имаше много начини да бъде омаломощена и обезвредена, и дори само идеята за цяла вечност от следващи напълно идентични обстоятелства едва не я извади извън релси от ужас.
Опита още веднъж. Бутна вратата и погледна тигъра. Беше същият, сигурна беше, сега щеше да провери, като се вгледа по-внимателно в шарката на райетата му. Наясно бе, че заклинанието ще подейства, затова изчака още малко, колкото тигърът да се приготви за скок, и го спря във въздуха. Звярът си остана, увиснал в пространството, без опора, точно над главата й. Предпазливо пристъпи и се загледа в тигъра — точно и пълно копие на трите предишни. Това ли беше безкраят? Безконечно повторение на тигри? Безброй еднакви врати? Това ли я чакаше — едно време без край?
Продължи по пътя, но песимизмът вече я бе обладал. Беше белязал всяко нейно движение, изражението на лицето й, и бе придал сянка на фатализъм в очите й. С всяка нова крачка, във всеки един момент неизменно очакваше да види пред себе си вратата, а зад нея — тигъра, притиснат към земята.
Но не стана така. Или по-точно не се осъществи в предвидените от нея време и място. Случи се доста по-нататък. Не измери разстоянието, но беше сигурна, че е вървяла по-дълго, отколкото в миналите случаи. Вгледа се внимателно във вратата. Беше идентична, нямаше никакво съмнение. Отвори я и вече свикнала с гледката, погледна тигъра, който я очакваше, готов за скок. В действителност ивиците на окраската му се извиваха като тройка. Беше досущ еднакъв, същият, напълно, абсолютно същият. Прииска й се да сложи край на кошмара, да се остави да я разкъса, но в последния момент произнесе магическите думи.
Повторението я уморяваше дотолкова, че след поредната неизбежна среща все повече губеше желание за живот. Откри обаче, че след всяка среща разстоянието до следващата врата ставаше все по-дълго и по-дълго. И се запита защо.
Започваше инуитивно да се досеща за отговора на въпросите, които я измъчваха. Една идея се бе зародила в ума й и постепенно се оформяше като стройна хипотеза. Вдигна ръце към главата си и там, сред разчорлените си коси, напипа накита с аметисти. Кристине й беше обяснила, че брошката притежава проницателност и ясновидство и би могла да бъде нещо като нейното трето око, понеже прониква до неизвестните кътчета на познанието, там, където човешкото око не може да стигне. Погали я и обърканите й предчувствия постепенно придобиха ясна форма, превърнаха се в аргументирана мисъл.
Разстоянието между вратите не беше случайно. Зависеше от привързаността й към живота. Колкото повече губеше желание за живот, толкова по-бързо напредваше по пътя на мъртвите. Това ли било? Дали не се налагаше да умре, за да влезе през крайната врата? Обзе я ужас.
Не. Не беше готова да се раздели с живота. Още не. И въпреки всичко вътрешно гласче й нашепваше, че не става дума за истинска смърт, а по-скоро за метафорична. Трябваше да е с психическата нагласа за пълна готовност да се откаже от живота. Поиска помощ от млечната си сестра. Призова я и получи отговора: