„Тялото ти е само една ненужна обвивка. Престани да обичаш тялото си, престани да се боиш за него. Докато не се абстрахираш от тялото си, което е връзката ти с живота, мъртвите няма да ти позволят да влезеш в техните селения“.
Анаид проумя, че се налага да се реши на крайната стъпка. И го направи, без да се замисля. Отвори вратата и зачака тигъра да довърши тленната й обвивка. Чакането й се стори отчайващо нескончаемо, вече искаше да приключи, тръпнеше от нетърпение да усети удара на лапата по главата си и болката от зъбите му, впити във врата й. Но не стана така. Тигърът скочи, ревът му отекна в прохода, а докато Анаид примирено го чакаше с отпуснати ръце, огромният звяр внезапно рухна на земята. Не я докосна, не я разкъса, всъщност дори не съществуваше. Беше просто илюзия. В момента, в който Анаид прие смъртта, смъртта отвори за нея тайните си врати.
Земята под краката й се разтресе, от уплахата Анаид загуби равновесие и падна. Помисли си, че е земетресение и пукнатината, която се разтвори, ще я погълне безвъзвратно, но от мрачните дълбини на пещерата, изникнала от нищото, пред нея изплува издялано в скалата стълбище, което водеше към дъното.
Пътят на Ом се отваряше пред нея.
Без да се поколебае, заслиза по стъпалата. Бе й олекнало, вярваше, че всичко е приключило. Мислеше, че вече е преодоляла последното препятствие и скоро ще се озове лице в лице с истинските си съперници — мъртвите.
Но не стана така.
Първо се появи Голфо. Изскочи изневиделица, съвсем неочаквано, подскачаше, лаеше и радостно махаше с опашка, гальовен и обичлив, както обикновено. Седна на задните си лапи, изплези език, задъхано, в очакване да го погали, а когато изненаданата Анаид протегна ръка към него, кучето се изпари.
Беше халюцинация, но образът изглеждаше толкова истински, че Анаид остана като втрещена. Бяха изминали години, без да се сети за кутрето, което Селене й бе подарила въпреки протестите на Деметер. Беше палаво, игриво паленце и тя страшно го харесваше, но един зимен ден, рано сутринта го бе блъснал снегорин.
Стомахът й се сви от мъчителния спомен и тя продължи да слиза, но по-бавно.
— Хай, Анаид. Хау ар ю?
Вдигна поглед и ахна от изненада. Беше космополитната Кармела, очарователната й детска учителка, която й преподаваше немски, английски, френски, унгарски и руски език. Свиреше чудесно на пиано и танцуваше като ангел. Вземаше я в скута си и й разказваше хиляда и една истории за времето, когато бе живяла в Санкт Петербург, Берлин, Ливърпул, Будапеща и Лион. Но след време, както можеше да се очаква, си отиде, както лястовицата отлита, преди да падне първият сняг.
— Кармела! — извика я, силно развълнувана.
В момента, в който произнесе името й, Кармела, или нейният илюзорен образ, тутакси изчезна, незнайно как и къде.
Анаид се почувства безпомощна и слаба. С тъга си спомни за дългите отминали зимни вечери, които бе прекарала в компанията на майка си и баба си, когато трите седяха край камината в Урт, загледани в пламъците и пееха древни песни.
— Ела, Анаид, седни до мен, ще ти разкажа историята на Орфей. Нали си чувала за Орфей?
Анаид вдигна очи, изпълнени със сълзи. Беше Деметер, такава, каквато я помнеше. Със сивата плитка, с ведрия и спокоен поглед, с гордо изправената стойка, с покровителствения вид и с вечните поучителни истории.
Нищо не каза, не понечи да я докосне, не се приближи, но в душата й се загнезди болка, стана й много мъчно за всичко, което беше изгубила и никога повече нямаше да си върне. Направи крачка напред и Деметер се разпадна.
На следващото стъпало я чакаше Рок като малък. Махна й и се хвърли във вира от върха на една скала.
— Гледай, Анаид. Виж ме как го правя, с главата надолу!
За да го накаже за лудориите, Елена си свали гуменката и го замери с нея. Шумът от пляскането във водата беше толкова реално осезаем, че Анаид подскочи, все едно цялата бе опръскана. Но не беше. Усещането за мокрота не се дължеше на водата от студения вир, а на сълзите, които се стичаха по бузите й и капеха по гърдите.
Колкото по-надолу слизаше, толкова по-силно мъката стягаше сърцето й. Всичко, което смяташе за забравено, придобиваше форма и глас, предизвикваше болка и страдание.
Аполо, палавото котенце, което я последва в света на мрака. Братовчедката Лето, със зареяния поглед и уморените си нозе, която обикаляше света, за да забрави за смъртта на сина си. Аинхоа, малката Омар, с която бяха прекарали заедно една ваканция, а после стана жертва на Одиш. Хисела, художничката, скитаща по долините, в търсене на особена светлина, която така и не откри, но я научи как да държи четката и да смесва цветовете. Всичко се разбърка в главата й в експлозивна смес. Навестяваха я не мъртвите, а спомените, а на нея й ставаше тъжно, все по-тъжно за изгубения рай на детството.