Спомените, картините от миналото и образите на любимите й хора постепенно я довършваха, изчерпваха силите й. Едва успяваше да намери останки от воля да продължи надолу. След всяко видение чувстваше краката й да натежават все повече, сякаш бяха от олово. Появи се и Селене, която я люлееше и й пееше приспивна песен; видя Гунар в люта битка срещу Баалат, преобразен като берсекер; Карен й подаваше сироп и настояваше да я претегли, за да види дали е наддала… Не, не можеше да го понесе. Внезапно сърцето й лудо заби и Анаид ахна, притиснала ръка към гърдите си. Пред нея стоеше Рок, полускрит в тъмнината, и я гледаше с пламнал поглед.
— Дай ми целувка, Анаид, само една целувка.
Искаше да се целунат като влюбени?
Анаид извика отчаяно и се строполи на земята. Стисна очи и си запуши ушите. Не желаеше да вижда никого повече, не желаеше нищо да чува. Беше на път да обезумее и да остане насред стъпалата, в плен на непоносимата мъка.
Вдигна ръка да избърше сълзите си, чу звънтенето на тюркоазената гривна и си спомни думите на баба си Кристине, които й каза, когато й я подаряваше: камъкът заличава спомените.
Това е решението. Трябва да се освободи от всичко. Нищо не бива да й тежи. Трябва да забрави не само за тялото и за желанието си за живот. Мъртвите настояват да се откъсне и от връзките с миналото си.
Анаид погали синия камък, за да забрави цялата си история и да посрещне бъдещето на чисто. Постепенно започна да усеща благотворното въздействие на скъпоценния камък и мисълта й взе да се отърсва от спомените. Остави зад гърба си любимите хора, остави звездните си мигове, въжделенията и страданията си. По вените й се разляха кротост и спокойствие и я изпълниха с душевен мир. Беше се очистила от миналото.
В този момент безкрайните стъпала завиха и свършиха. Пътят на Ом приемаше нова форма. Анаид се озова в огромна пещера.
Заоглежда се объркана, като направи пълен кръг, за да обхване зрително пространството, и зърна в далечината светлина. Отправи се към нея и колкото повече я приближаваше, толкова по-ясно различаваше очертанията на отвор, извит в голям свод, като естествена арка, която извеждаше навън, на открито. Светлината идваше оттам.
Напредваше предпазливо, докато накрая стигна до онова, което всъщност се оказа входът на огромната пещера, в която се намираше. Мина през прага и усети да я лъхва нещо подобно на свеж въздух.
Беше се озовала в друг свят. В друга реалност.
Излезе от пещерата, а навън всичко беше различно: смътна светлина, лъскави матови камъни, дървета с изкривени клони и тръни вместо листа. Намираше се на склона на висока планина. Под нея се разстилаше долина, а пред краката й започваше пътека, която водеше към долината.
Нямаше никакво съмнение. Пътят продължаваше. Енергията й се възвърна и вече с по-бодър дух погледна смело напред. Вървя много дълго. Така и не си даде сметка колко, понеже не изпитваше умора, глад, жажда или друга нужда. Все още обаче не бе изгубила напълно представата си за време и за изминато разстояние. Вървя с дни.
Или може би седмици.
Или месеци.
Накрая долината се разшири и пред нея се разкри голяма равнина. Пътеката, по която бе дошла, малка и тясна, се вля в широк прашен път, а от двете му страни се извисяваха огромни вековни дървета — на сто, може би и повече години — с дебели клони и внушителни корони, листа с непозната форма. Те бегло напомняха на големите индийски кестени, макар и да не бяха такива.
Изненадана от промяната, Анаид забеляза, че по земята имаше множество човешки следи. Значи не беше единствена. И други бяха минавали оттук. Не беше сама.
Все пак продължи още дълго, без да срещне жива душа.
Когато за първи път съзря в далечината човешки силует, беше толкова отвикнала, че се изплаши или по-скоро се стресна. После забърза да го настигне. Беше старец, вървеше едва-едва, с отпаднали сили. Застана до него и го поздрави. Отчаяно жадуваше да разговаря с някого. Да поразпита, за да научи накъде върви и дали й остава още много. Така и направи. Старецът обаче не се обърна, когато чу гласа й. Не й отвърна. Дори не я видя и продължи с уморена крачка, без да трепне.