Кръвта й се смръзна.
Беше мъртвец.
Мъртвец като нея, тръгнал натам, където неизбежно отиват мъртвите. Ускори ход и бързо се отдалечи от призрака. Един след друг срещна втори и трети, а после нови и нови. Бяха от всякаква възраст, ръст, вид и произход. Анаид ги заобикаляше и избягваше да ги поглежда. Нямаше смисъл. Вървяха равномерно, тежко, бавно, с невиждащи мътни очи. Бяха сенки на онова, което са били някога, загубили собствена воля, изпразнени от чувства и желания. Не изпитваха нито страх, нито болка. Нищо не мислеха и от нищо не се вълнуваха. Бяха напълно лишени от живот.
Анаид потрепери. Зарадва се, че все още е способна да усеща как я полазват тръпки.
Колкото повече вървеше напред, толкова по-многобройна ставаше навалицата, все повече затрудняваше движението й и накрая прерасна в непробиваемо задръстване, през което нямаше как да мине. Дълга редица от призраци, безшумни, безмълвни и безчувствени, се бяха строили пред нея.
Каква е тази опашка? Тук ли трябва да остане до края на вечността? Все пак не искаше да бие на очи и възприе тяхното поведение, за да се слее със заобикалящата я тълпа. Остана тихо и кротко да чака. Поне се опита да го направи, но не успя. Непрекъснато се оглеждаше, за да провери дали няма раздвижване, промяна. Беше единствената. Мъртвите нищо не чакаха. Към нищо не проявяваха любопитство. За тях бъдещето не съществуваше.
Анаид се изнерви. Дали не трябва да надмогне нетърпението си, да промени понятието си за бъдещето, за да я приемат в общността на мъртвите? Дали това не е последното й изпитание?
Успокои се и се съсредоточи в настоящия миг, като си внушаваше, че в този странен свят съществува само сегашното, следователно нищо друго няма значение. Не влачи като товар миналото си, не очаква нищо от бъдещето.
Така стоя дълго, докато накрая опашката се раздвижи и мина напред. Тогава в нея блесна искрица надежда, която побърза да задуши. Уплаши се, че няма да може да потисне вълнението си. Не, не може да се яви пред мъртвите, докато все още таи илюзии. Надеждите и очакванията са човешки емоции.
Да, но как ще осъществи плана си, ако загуби всяка перспектива и не отправя взор в бъдещето?
Дълго размишлява.
Беше сгрешила. Ако загуби желание да стигне, няма да върви напред. Без воля за постигане на целта пътуването й щеше да бъде безсмислено, абсурдно. Движенията й ще станат машинални и програмирани, като на всички заобикалящи я. Но тя има мисията да унищожи Баалат и за целта трябва да призове Съвета на мъртвите, да се бори, а може би и да се изправи лице в лице срещу Баалат. Тогава… Тогава как трябва да се държи — като мъртва или като жива? Не й се наложи да иска съвет от млечната си сестра, нито да прибегне до ясновидските способности на скъпоценните камъни. Отговорът беше в самата нея. Мъртвите се примиряваха. Тя — не. Мъртвите не се надяваха. Тя — да. Мъртвите нямаха желания. Докато тя искаше да стигне, да изпълни мисията си и да се върне обратно в света на живите.
Затова ги пререди. Мина покрай тях, заобиколи ги. Никой не вдигна очи да я погледне. Никой не се възпротиви, че не чака реда си и просто отказва да стои послушно най-отзад. Анаид дълго вървя, докато на едно място, където опашката завиваше, в далечината видя защо всъщност беше толкова дълга. Пред нея се простираше лагуна, а само една лодка превозваше до другия бряг. Взря се в далечината, проследи в каква посока отплава лодката и различи каменните стени на огромна крепост, издигната на отсрещния бряг.
Най-сетне, това беше царството на мъртвите.
Тя се забърза. Целта беше близка. Можеше да я види.
Добра се до пристана и застана най-отпред, до късметлиите, които вероятно с години бяха чакали да бъдат натоварени. Този път чакането не й се стори толкова дълго. Крайната цел беше на една ръка разстояние.
Лодкарят хвърли въжето и привърза лодката към платформата на кея, за да вземе следващите пътници, а Анаид си даде сметка, че всички до нея стискат в дланта си по една монета. Нямаше значение дали е голяма или малка, стара или нова, с голяма или малка стойност. Имаше всякакви: медни, цинкови, сребърни, златни. Всички имаха по една пара. А тя нямаше. Изчака да разбере какво ще стане и видя как един по един пътниците подаваха парата на лодкаря — зловещ образ, облечен в дрипи, с широкопола шапка на главата, който, преди да им позволи да се качат, протягаше ръка, вземаше монетата и едва тогава им разрешаваше да минат.
Анаид се въоръжи със смелост и пристъпи напред, с пълното съзнание, че лодкарят ще й поиска да плати за превозването. Така и стана. Анаид се престори на изненадана и направи жална физиономия, за да го умилостиви. Изражението, което изписа на лицето си, трябваше да издава недоумение или объркване и да означава: „Никой не ми каза да нося монета."