Лодкарят я гледаше очаквателно.
— Монетата — поиска той.
Анаид леко потрепери.
— Забравих — извини се.
Лодкарят я отстрани.
— В такъв случай не можеш да се качиш.
Анаид така си остана, да гледа как мъртвите, които бяха зад нея, минават отпред и безмълвни се качват един по един в лодката. Не, не можеше да остане на сушата. Скоро лодката щеше да се напълни и да отплава за отсрещния бряг. Пак направи опит да мине, но лодкарят грубо я блъсна.
— Не може. Няма да се качиш.
Анаид погледна почти пълната лодка. Последното препятствие по пътя й за изпълнение на историческата мисия. Няма ли да успее? Тук ли ще свърши нейната одисея? Нима ще остане завинаги на брега на лагуната само защото нямаше пара?
— Трябва да се кача в лодката. Чакат ме.
Лодкарят я погледна втренчено.
— Без пара — невъзможно.
— А откъде да намеря?
— Попитай. Може някой да има две и да ти даде едната.
Много притеснена, Анаид се огледа. Всички протегнаха ръка, за да й покажат, че стискат само по една. Никой нямаше излишна монета.
— А какво ще стане, ако никой няма?
— Тогава ще се наложи да останеш с тях — и посочи зад гърба й.
Анаид се обърна и видя многочислена група мъртъвци, седнали на земята, кротко загледани в лагуната. Бяха онези, които не носеха да си платят и чакаха роднина или приятел да им помогне, като даде и за тях. Такава им беше съдбата.
— Не мога да остана тук за вечни времена. Не мога! — извика тя.
Беше прекалено късно. Лодкарят току-що бе отвързал въжетата, привързващи лодката за кея, и покойниците вече гребяха към отсрещния бряг.
Анаид седна на земята и се загледа как последната й надежда се отдалечава. Какво да направи? Да стигне с плуване? Да се опита да измами лодкаря и да се промъкне незабелязано в лодката? Да умолява за една пара всеки един от безкрайната опашка мъртъвци? Или да се опита да размени нещо срещу сумата, необходима да плати?
Точно така. Това е. Тя носи скъпоценности. Бижутата винаги са се ценели високо, бяха скъпи. Ще предложи своето съкровище на лодкаря.
Идеята й хареса и зачака връщането на лодката. Беше нетърпелива и веднага щом акостира, побърза да се приближи до намусения лодкар.
— Дай монета — поиска й и протегна ръка.
Анаид му се усмихна с най-очарователната си усмивка и посегна към шията си.
— Ето, ще ти дам колието си от сапфири.
Лодкарят обаче направи знак, че отказва, и я бутна встрани. Пред очите й отново се занизаха изтощени и отпаднали хора с бледи, изпити лица. Анаид направи още един опит.
— Ще ти дам гривната от тюркоази.
Получи нов отказ.
Все по-обезкуражена, тя наблюдаваше как лодката постепенно се пълни с мъртъвци. Трябваше да опита пак.
— Брошката ми от аметисти. Погледни я. Прекрасна е, виж как блести.
— Махни се.
Отчаяна, Анаид отказваше да се дръпне.
— Рубинените ми обици — настоя тя.
В този момент някой сложи студена ръка на рамото й.
— Аз ще ги купя.
Анаид се обърна и видя пред себе си красива жена, която с възхищение гледаше рубините във формата на сълзи. В протегнатата й длан блестеше монета — вълшебната паричка, която щеше да й позволи да отиде на другия бряг. Но проблясък от гузна съвест я възпря, не й позволи да грабне монетата.
— А ти? Ти как ще минеш?
Жената посочи обиците й, докосна ги и посочи монетата.
— Искам ги.
Анаид преглътна мъчително.
— Имаш ли друга монета?
— Нямам — отвърна равнодушно жената.
— Тогава ще трябва да останеш тук завинаги.
Жената кимна, че й е известно, без да откъсва очи от рубините на Анаид.
— Да. — И това „да" бе изречено храбро и с твърда решимост.
Анаид не знаеше какво да прави. Съзнанието за важността на мисията й я караше да приеме монетата, но човешката й гузна съвест не й разрешаваше.
— Завинаги. Осъзнаваш ли го? Ще останеш на този бряг за вечни времена.
Жената се обърна и посочи неподвижна дребна фигурка.
— Да, но с дъщеря ми. Няма монета.
Тогава Анаид разбра. Свали обиците и ги подаде на жената. Взе монетата й и без да поглежда назад, я сложи в ръката на лодкаря и се качи в лодката. Мъртвата жена предпочиташе да прекара вечността с дъщеря си, отколкото да постигне мир в царството на мъртвите. Предпочиташе да се отърве от монетата, за да не се поддаде на изкушението да изостави дъщеря си. Все още пазеше искрица живот, която се проявяваше в желанието да притежава красивите рубини и в решението да сподели съдбата на чедото си. Анаид си обеща, че ако някой умре, ще му поръча да занесе на жената две монети, за да могат майка и дъщеря да преминат реката.