— Как се казваш? — попита я, вече отдалечавайки се, за да запомни името й.
— Мануела Сагара, дъщеря на Мануела и внучка на Мануела, от клана на орлицата. Късмет, Анаид, избранице.
Анаид се трогна. Тази горда и достойна Омар я бе познала и й помагаше да стигне до царството на мъртвите. Налагаше се обаче веднага да потисне човешкото си чувство и да вземе греблото в ръце. По заповед на лодкаря мъртъвците се наведоха над греблата и напънаха изпосталелите си мишци, за да отблъснат дървеното корито напред, всички заедно, на равномерни тласъци и лодката започна бавно да се придвижва към отсрещния бряг.
Целта беше близка, съвсем близка. Лодкарят им нареди да преустановят гребането. Вече бяха стигнали до пристана. С чувство на облекчение Анаид вдигна поглед и… го видя.
Чудовището, което пазеше портите на царството на мъртъвците, беше втренчило шестте си очи в нея и внимателно наблюдаваше всяко нейно движение. Вероятно това беше последното изпитание, понеже бе жива, а Цербер — триглавото куче със змийска опашка, зорко пазеше вратите и разкъсваше хитреците, които се преструваха на мъртви и искаха незабелязано да се промъкнат в крепостта.
Анаид усети кръвта да се дръпва от лицето й, как прималява, а ръцете и краката й омекват, но не се уплаши. Напротив, реши, че е в нейна полза. Помисли си, че така пребледняла няма да се отличава сред белезникавите лица на призраците. Постара се да подражава на бавните им машинални движения, полупритвори клепачи, с отнесен блуждаещ поглед; затаи дъх, дишаше едва-едва, за да не се вълнуват издайнически гърдите й, и си придаде вид на безизразно спокойствие, което далеч не притежаваше.
Пред нея мъртъвците слизаха на брега и един по един минаваха пред страховитото триглаво чудовище. Кучешките му глави близваха ръцете им, подушваха ги и ги пускаха да влязат. Мъртвите не изпитваха страх, не се потяха от притеснение, не миришеха и не трепереха. Псетата можеха да надушат и най-малкия признак на живот. Погълнати от работата си, трите подозрителни глави бяха престанали да я гледат, но когато Анаид ги наближи и видя огромните им зъби, лигавите им езици и огнените им очи, със сигурност разбра, че ще отгатнат каква е и няма да я пуснат да мине.
Как бе успяла да премине това изпитание Селене? Не можеше да си го обясни. Вероятно щеше да съумее да й помогне, но тя не бе пожелала да я чуе и избяга от нея. Беше прекалено късно. Само двама мъртъвци я деляха от свирепите глави. И тогава внезапно й дойде наум как последния път майка й се беше явила на тясното стълбище, пеейки приспивната песен, която толкова й харесваше. Спомни си също историята, която Деметер й разказваше до камината. Беше легендата за Орфей, как успял да измами Цербер с музиката си. Това беше. Селене и Деметер й бяха подсказали как да преодолее препятствието. Ключът към разрешението беше музиката.
Току-що беше минала и жената пред нея, и точно в секундата, когато първата глава на страховитото чудовище се наклони към ръката й, Анаид запя нежната мелодия на приспивната песен, която Селене й бе пяла като дете, приспивната песен, под чиито звуци очите й се затваряха и заспиваше дълбоко. Вълшебната приспивна песен тутакси подейства и накара трите глави да се залюлеят в един ритъм, да отворят огромните си усти в страховита прозявка и да затворят клепачи над огнените си очи. Анаид продължи да пее, без да спира, но вървеше и оставяше зад гърба си чудовището с трите заспали глави, които вече шумно хъркаха. Зад нея се точеше върволица от мъртъвци, равнодушни към съня на пазачите на крепостта.
Анаид прекрачи прага на големия укрепен град и влезе в недостъпния свят на мъртвите, където няма място за живите.
Присъствието й не остана незабелязано. Не й се наложи да се чуди накъде да върви и откъде да започне. Странна светлина, подобна на аура, я обгърна и направи невъзможно всяко нейно движения, а някакъв глас, строг, но любезен, я подкани да мълчи и да слуша:
— Похвална дързост прояви! Слезе чак до крепостта на мъртвите и успя да стигнеш невредима, но като смъртно човешко същество не можеш да останеш сред нас. Законите ни забраняват на живите да проникват в нашата обител.
Анаид отчаяно се заоглежда. Не виждаше никого. Понечи да помръдне, но светлинната енергия я приковаваше като в окови.
— Искам Съветът на мъртвите да ме приеме. Трябва да говоря с тях. Спешно е.