Не получи отговор и реши, че не е спазила както трябва протокола.
Покорно коленичи, целуна земята и произнесе думите:
— Аз съм Анаид Цинулис, човешко същество, дръзнало да наруши вашите закони. Най-смирено моля Съвета на мъртвите да прояви снизхождение към мен и да благоволи да ме изслуша.
Гласът отвърна с въпрос, в който имаше скрита уловка:
— Наистина ли си смирена, Анаид Цинулис?
— Да, смирена съм и покорна вам, прекланям се пред мъртвите.
— Ако е наистина така, докажи го. Изрежи ноктите на нозете ни.
И пред изумения поглед на Анаид се появи цяла редица бели крака с дълги нокти. В ръцете й се появи ножица и тя си спомни как Селене я бе съветвала: „Проявявай почит и покорство към мъртвите и забрави честолюбие и гордост."
Наведе се над босите нозе и се захвана със задачата, като се стараеше да вложи в действията си цялото себеотрицание, което изискваха от нея мъртвите. Задачата не беше никак лесна. От безкрайното повтаряне на едно и също движение, без отдих и без да вдига глава, с изпънат врат, приведен над млечнобелите нозе, ръцете й изтръпнаха, шийните й прешлени се схванаха, а пулсът й започна да прескача. Отново бе възвърнала сетивата си за болката, за умората и за най-дълбоките измерения на човешката си същност. Но не се огъна, не вдигна глава, не спря смиреното си занимание и не даде никакъв признак на недоволство или нотка на неподчинение, никакъв израз на чувствата, които я измъчваха. Питаше се дали няма да я задължат вечно да изпълнява рязането, дали това не е наказание за гордостта й. И ако наистина е присъда, се питаше докога ли ще запази хладнокръвие и контрол над действията си.
За щастие, гласът я избави от нескончаемото наказание:
— Добре, Анаид Цинулис. Съветът на мъртвите те слуша. Говори.
Анаид забеляза, че снопът светлина се е разширил и вече обхващаше всички мъртъвци около нея, членове на Съвета. Едва виждаше краката им с току-що отрязани нокти. Напомни си, че макар и да я разяждаше любопитството, не бива да ги поглежда в очите, нито да вдига глава или да показва каквато и да било гордост. Беше й позволено само да излага исканията си и да моли за благоволение.
— Премъдри членове на Съвета на мъртвите, добре ви е известно, че майка ми Селене слезе в дълбините на този свят преди петнайсет години, за да ви помоли да възпрете Баалат, вещицата, използваща черна магия, която си позволи да наруши вашите закони и надлъга дори смъртта с окултните си способности. Знаете също така, че Баалат изрече проклятие, което се изпълни. Сега тя отново е сред живите и пак причинява беди и нещастия. Дойдох тук, за да ви помоля нейната смърт да бъде окончателна и завинаги. Повече никога да не й бъде разрешено да излезе от вашето царство.
— И какво предлагаш в замяна, Анаид?
Анаид не очакваше подобен въпрос и отговори прибързано, дори прекалено бързо.
— Нямам нищо — рече, искрено убедена в думите си.
— Грешиш, имаш какво да ни дадеш.
Анаид изброи наум притежанията си.
— Може би бижута ми? Ваши са, ако ги искате. Това е единственото, което имам.
— Не, Анаид. Притежаваш и други, по-примамливи неща.
Анаид въздъхна. Не можеше нищо да скрие от мъртвите. Нямаше как да ги излъже. Прехапа си ядно устните, но все пак го изрече:
— Може би говорите за скиптъра на властта, който ми бе откраднат от Баалат? Може би искате скиптъра? — толкова я болеше да го произнесе, че гласът й прозвуча дръзко и предизвикателно.
Веднага се помъчи да промени тона си, да го смекчи, но дори само споменът за скиптъра изгаряше кожата й и думите, с които да се отрече от него, не искаха да излязат от устата й. Това липса на смирение ли беше? Липса на себеотрицание?
— Имайте предвид, че ако ви дам скиптъра, няма да мога да изпълня мисията си като избраница — да управлявам справедливо.
Мъртвите отново бяха потънали в изпитателно мълчание и Анаид, против волята си, като сама с мъка си го наложи, промълви думите, които мъртвите очакваха да чуят:
— С удоволствие ще ви го предам, ако това е вашето желание.
Да, успя. Каза го. Колкото и да не й се искаше да се откаже от скиптъра, го беше предложила на мъртвите. Нямаше друг изход, беше изцяло в тяхната власт.
Но кристалният глас на една мъртва я поправи:
— Скиптърът на властта не е в ръцете на Баалат.
Анаид се обърка.
— Така ли? А къде е тогава?
— В Кристине.
Анаид усети да й призлява.
— Искате да кажете, че Кристине ми е откраднала скиптъра, а ме накара да повярвам, че е била Баалат?
— Точно така.
Анаид се натъжи неимоверно.
— Заблудила ме е? Лъгала ме е?