— Да, така е — потвърдиха мъртвите.
— Но защо?
— Помисли добре. Навярно сама ще си отговориш. Помисли също какво друго можеш да ни предложиш. Скиптърът ти не ни интересува.
Анаид се зарадва, но и почувства как я обзема отчаяние.
— Какво искате? Кажете ми какво искате. Ще ви дам всичко, което пожелаете.
Почувства леден допир по главата си и потрепери. Ръцете на мъртъвците галеха косите й бавно, с похотливо удоволствие.
— Живота ти, Анаид — прошепна интелигентен глас.
Понечи да вдигне глава, но нечия ръка властно я спря.
— Искаме живота ти — чу се отново, със сладостна нотка в гласа.
Анаид осъзна, че зад привидната мекота се крие решителност, по-опасна от откритата враждебност. Те искаха живота й, а тя не можеше да се защити.
— Животът на избраницата ни принадлежи.
— Защо? — попита тя с изтънял гласец.
— Ти наруши законите на мъртвите, като върна Дасил към живот.
— Не исках — изплака Анаид.
— Но го направи — възрази по-груб глас.
— Моля ви за прошка — промълви разкаяна Анаид.
— Животът и смъртта не знаят прошка. Тук си, сред нас, и повече няма да излезеш оттук. Дойде по своя воля. Тук и ще останеш.
— Можеш да заплатиш за грешките само с живота си, така както е предречено в проклятието на Оди.
Анаид забеляза, че светлината става все по-ярка, по-ослепителна и започва да обхваща ръцете и краката й, като пламъците на клада. Знаеше, че уловена в огнените й прегръдки, ще изгуби живота си.
Отчаян вопъл се изтръгна от гърлото й в предсмъртно издихание:
— Не искам да умра!
— Не искам да умра — крещеше младата инуитка, като се гърчеше отчаяно на кушетката в медицинския пункт.
— Овладейте я! — притесняваше се Исмаел Моралес, капитанът на товарния кораб.
Преди седмица беше хванал девойката, че пътува без билет, свита в трюма, заедно с кучето си, и големите й очи, впили умоляващ поглед в него, напомниха на капитана за собствената му племенница. Изпълнен със съчувствие, се съжали над двете бедни същества и като си затвори очите за нарушението на правилника, им разреши да останат на кораба до пристанището на Веракрус. Решението, взето в изблик на прекалена сантименталност, сега щеше да му навлече проблеми с полицията.
Малко след като влязоха в пристанището, но преди да успее да слезе на брега, момичето започна да пищи като обладано от дявола и двамата от екипажа, които се притекоха да го укротят и да го пренесат в медицинския пункт, се оказаха недостатъчни да се справят с него. Наложи се и той да се намеси и едва тогава лично се убеди в изумителната свръхестествена сила на малката инуитка. Пристигна с корабния лекар — с пребогат опит да дезинфектира рани или да оправя тежък махмурлук на моряците, но и представа си нямаше как се лекува нервна криза на едно момиче. В този случай докторът, англичанин от Йоркшир, дори не успяваше да забие както трябва иглата. Ама че чудо му бе дошло на главата!
— Не искам да умирам!!! — пищеше момичето, извиваше се неистово, сгърчило пръсти на гърлото си, сякаш искаше да се освободи от лапите на някой, който го стискаше и душеше.
— Укротете я най-сетне! — отново заповеднически извика капитан Моралес.
Лекарят обаче изглежда също бе попрекалил с брендито, понеже упорито не можеше да се справи с иглата и вместо да я забие в бялата, нежна ръка на инуитката, успя само да се нарани, като се одра на мечите зъби от колието на врата на момичето.
— Махнете тия зъби! — вбесено кресна лекарят.
Капитан Моралес препредаде заповедта на някакъв мулат от Санто Доминго, запален любител на салсата и верен почитател на пресветата Дева от Гуадалупе, набожност, която бе наследил от баба си, родом от Пуебла. Момчето обаче предпазливо докосна с пръст мечите зъби, поклати глава, заинати се и отказа да помръдне.
— Тая работа е дяволска работа, капитане. Хич не ми харесва.
— Казах ти да ги махнеш — настоя лекарят.
— Тая е вещица. — Момчето се дръпна изплашено.
Докторът ужасно се разгневи:
— Проклета да е! Разкарайте от врата й колието или ще заповядам да ви обесят на главната мачта!
Другият моряк, по произход кореец, също отстъпи крачка назад. Очевидно споделяше опасенията на моряка мулат.
— Това са зли духове.
Исмаел Моралес реши да действа сам. На своите петдесет и шест години от собствен опит се бе убедил, че моряците са тъпи и суеверни хора и понякога е за предпочитане да не им забелязваш много-много за дреболии. И така, протегна ръка към хубавия накит, готов да го дръпне и скъса, но щом го докосна, почувства как нещо мощно го разтърси, все едно го удари ток. Вдигна очи и срещна погледа на момичето, ужасяващо зъл и свиреп, криещ нечовешка сила, направо убийствен. Никога нямаше да си го признае, но се уплаши до смърт.