— Капитане! Капитане! — връхлетя задъхан младеж. — Митничарите са тук. Търсят ви, за товара.
„Прекрасен повод да се измъкна" рече си той, скочи облекчен, че е намерил оправдание да се отърве от изпълнението на собствената си заповед да накарат момичето да млъкне и да спре да пищи.
— Веднага се връщам — измънка гузно, без да поглежда назад, предаде командването в ръцете на лекаря и го остави да се оправя в цялата тази каша.
Изми си ръцете с довода, че лекарите са по-печени в тия неща и по-успешно се справят с буйстващи луди.
Капитан Исмаел Моралес се върна след няколко часа във видимо подобрено настроение. Срещата му с митничарите бе минала чудесно, пошегуваха се, почерпи ги с хубави пури, изпиха по няколко чашки, а накрая им беше бутнал тлъст рушвет, за да освободят стоката без повече спънки. Вече беше забравил за злополучния случай с момичето ескимос, но когато отвори вратата на лечебницата, остана като втрещен: не очакваше да се озове пред дантевската картина, разкрила се пред очите му. Мебелите бяха разхвърлени, съборени с краката нагоре, изпочупени и станали на трески. Стените бяха целите в петна от кръв, а върху койката лежеше безжизнено тялото на лекаря.
Капитан Моралес се втурна към него и се зае да оглежда тялото му, търсеше къде е раната, но забеляза, че гърдите му, макар и съвсем равномерно се повдигаха. Беше жив, само дето спринцовката бе забита в собствената му ръка. Беше се упоил.
Глух стон привлече вниманието му.
Изглежда имаше още някой, когото не бе забелязал. Беше Пабло, доминиканецът, свил се ужасен на кълбо в единия ъгъл на каютата и закрил с ръце главата си, се поклащаше напред-назад. Беше като обезумял.
— Пабло, Пабло, какво ти е? Какво се е случило?
Капитанът го хвана за раменете и го разтърси, а после повдигна брадичката му, за да го накара да го погледне и да го разпита, но изплашен от вида му, нададе вик. Лицето на момчето бе цялото в кръв, а в очите му се четеше неописуем ужас. Беше неспособен да разсъждава и да отговаря на въпроси.
— А момичето?
Пабло се разплака и заповтаря:
— Дяволът, дяволът, дяволът…
За корееца така и повече нищо не се чу.
Глава двайсет и четвърта
Вече беше мръкнало и бе задухал севернякът. Клодия го усещаше по краката и ръцете си, цялата бе настръхнала, а това означаваше, че се бе смръзнала. Пиренейският климат не й допадаше. Вървеше по тесните павирани улички и се стараеше да остане незабелязана, нарамила раницата, която си купи от аерогарата с картата на майка си, нахлупила хубава филцова шапка в тъмносин цвят и с толкова широка периферия, че скриваше наполовина лицето й. Още щом я видя, страхотно си падна по нея и реши, че може да си позволи дребния каприз да си я купи. И защо не? Също както и Мауро, и сандвича с наденица, който излапа със стъпването на испанска земя, и като луксозния хотел в Мадрид, където бе пренощувала и бе закусила. Carpe diem! Улови мига! Какво значение имаше дали ще качи едно кило и дали ще има едно евро по-малко, дали ще получи една целувка в повече или по-малко? Важното бе да се радва на живота, да се наслаждава на мига, а не да отлага.
Но сега, в това леденостудено, ветровито и пусто селище, макар да гъмжеше от кучета, които се скъсваха да я лаят, когато минеше покрай тях, тук и сега нищо не я радваше. Още по-малко, когато стигна пред дома на Анаид и забеляза, че в него няма никакви признаци на живот. Вратите и прозорците бяха здраво залостени, щорите — спуснати, а светлините — изгасени. Съвсем очевидно бе, че обитателите й не са излезли току-що да изядат по една пица и няма скоро да се върнат. Тишината бе прекалено красноречива. Приближи се до стената и пусна в ход всичките си сетива. Не се чуваше никакъв смях, никакви стъпки… Стори й се, че долови шум като леко търкане.
Ами ако нямаше никой? Не бе и помисляла за възможността. Всяко необмислено и прибързано начинание крие риск. В случая рискът бе да се върне безславно в Таормина, без нищо да е свършила и след като само е изпразнила картата на майка си. Всъщност може би рисковете бяха два — честно, пред самата себе си, да си признае, че се е провалила, и да дава обяснения пред майка си. А Мауро? Май трябваше да прибави и трети риск — да изгуби Мауро.
Обмисли положението спокойно. След като бе пътувала и бе дошла от толкова далеч, би било голяма глупост да стои пред вратата и да бездейства. Трябваше да влезе със или без ключове. Реши и го направи. Влезе пипнешком. Вече вътре, направи заклинание и мигом в ръката й се появи джобно фенерче. Тръгна да обикаля из къщата, стъпка по стъпка, като се молеше да не налети на някоя гадна лепкава паяжина. Щеше да нададе такъв вой, че да чуят чак във Варшава. От всички гадини на планетата Земя най-силно я отвращаваха именно гнусните, противни космати паяци, които вирееха в тази планинска област, с много крачета, с малки очета, увиснали като топчета на конец, с лигава уста, от която се точеше безкрайна нишка и пълна с множество зъбки, нащърбени като трион, готови да разкъсат жертвата си. Отгоре на всичко не бяха и насекоми. Знаеше го, понеже като малка учителят й по природознание направо я беше подлудил с непрекъснатото си натякване, задето все бърка и нарича паяка „насекомо". Спорът беше в броя на крачетата. Дали са шест или осем. И какво толкова! Много важно дали подобна твар имаше шест или осем крака! Колкото и да бяха, на пръв поглед изглеждаха много. Сега вече можеше да ги нарича както си иска — насекоми, паякообразни, членестоноги, аракниди или просто буболечки. Все тая, пак щяха да предизвикват у нея същата погнуса.