— Това е баба й — веднага я разпозна Дасил.
— Одиш? — изненада се Клодия, която не знаеше за произхода на най-добрата си приятелка.
— Да. Живееха заедно в пещерата сред дъбовата гора. Именно тя й забърка билето на забравата за Рок и я прехвърли назад във времето. Докато накрая изчезна, в деня след като се върнахме от замъка на графинята.
— А скиптърът? Кога изчезна?
Дасил си спомни.
— Анаид се беше побъркала в желанието си да го намери. Случи се, когато се върна от миналото. Да, на следващия ден. Мислеше, че Баалат го е откраднала.
— Значи Кристине и скиптърът са изчезнали в един и същи ден.
Дасил не беше отчела съвпадението.
— Да, вярно е.
Клодия отсече категорично:
— Не го е откраднала Баалат, а Кристине.
— И какво ще правим сега?
Клодия изключи компютъра, демонстративно се протегна и се прозя широко.
— Мисля, че точно сега е време да отдъхнем. Хайде по леглата!
На Дасил идеята й се стори супер. Двете заспаха, отдадоха се на почивката със същата убеденост и всеотдайност, които само минути преди това бяха вложили в разследванията си.
Спаха дълго, докато стомасите не ги присвиха от глад, и едва когато отвориха очи, си дадоха сметка, че са проспали целия ден. Включиха компютъра и останаха доста изненадани. Беше задръстен от множеството имейли, получени от всички краища на Мексико. Отвсякъде биеха тревога, обезпокоени от необичайната концентрация на жени Одиш, забелязани в околностите.
Клодия и Дасил научиха за безчинствата и беззаконията, извършени от красивите Одиш, и изтръпнаха, останали без дъх. Отново момичета и бебета Омар бяха предпочитаните жертви на кръвожадните дами. Най-смущаващото известие, най-тревожното и объркващото, беше адресираното до Клодия от майка й Валерия в Крит. Гласеше следното: „Не мърдайте оттам, където сте. Идваме незабавно."
Клодия заключи, че от сдружението магьосници Омар на остров Крит бяха разбрали за техните разследвания, за кореспонденцията им и бяха разкрили местонахождението им. Направи си и извода, че майка й беше бясна и ще я накаже. Не споменаваше обаче нищо за текущата си сметка, най-вероятно съвсем забравила, че картата й е в нея. Толкова по-добре, значи не я е анулирала. Можеше да продължи да я използва.
— Добре, Дасил, слушай какво ще ти кажа. Трябва да отидем до Попокатепетл, за да отнемем скиптъра на властта от Одиш и там да чакаме Анаид. Ние сме нейното спасение.
— Ние ли? И защо?
— Защото я обичаме. И ти, и аз я обичаме, независимо от всичко. Нали така?
Дасил кимна в знак на съгласие. Ако имаше нещо, в което да е сигурна, това бе, че е предана на Анаид и я обича. И не защото й дължеше живота си.
Клодия прерови рафтовете, пълни с книги в библиотеката в стаята на Анаид, но не намери каквото търсеше.
— Знаеш ли за книгата на Росебут и теориите му за избавлението на прокълнатата избраница?
Дасил не беше особено сигурна.
— Не си спомням.
Клодия не откри изданието на Росебут, но цитира по памет:
По лицето на Дасил се изписа невероятен скептицизъм и Клодия се почувства задължена да обясни. Знаеше повече от нея.
— Анаид вярваше в Росебут. Докато мислеше, че Селене е избраницата, тя ме увери, че може да я спаси със силата на любовта си. Обичта е ключът към избавлението.
Дасил все още се колебаеше:
— Да, но с теб не сме единствените, които я обичаме.
— Нима?
— Майка й също я обича, макар да е задължена да се подчинява на жените Омар.
Клодия си спомни за суровата оценка на Валерия.
— На Селене не можем да разчитаме. Тя принадлежи на племето, а племето ще я унищожи, ще унищожи Анаид въпреки чувствата си към нея. Нашите майки са безчувствени, те нямат сърце.
Дасил остана без дъх. Никога не й бе хрумвала идеята, че предаността към дадена общност или идея може да те накара да пренебрегнеш чувствата си.
— А баща й?
Клодия се учуди. Такова предимство не бе предвидила. Малко жени Омар познаваха бащите си.
— Познаваш ли бащата на Анаид?
— Разбира се. Именно той ми уреди първата среща с нея. Казва се Гунар и е чужденец. Прекрасен е, красив и много мил.