Анаид прехапа устни, съжаляваше, че не се бе случило по-рано. Ако беше станало преди, Елена нямаше да загуби Диана и още много други Омар щяха да гледат дъщерите и сестрите си как растат живи и здрави.
Справедливи и състрадателни, мъртвите бяха осъдили Баалат за вечни времена. Наказанието беше да не губи желание за живот. Да копнее за недостижимото завинаги — най-страшното мъчение. Присъдата бе справедлива.
Анаид въздъхна и излезе заедно с баба си. Деметер я поведе през коридор, издълбан зад каменните стени на крепостта, който се виеше в безкрайна спирала надолу, а после се губеше сред влажните стени, потъмнели от времето.
— Не трябваше ли да минем лагуната? — изненада се Анаид.
— Минаваме я, но отдолу.
— Защо?
— Според законите на мъртвите, никое живо същество не може да излезе през портите на нашата крепост. Цербер има грижата да попречи на всеки нарушител. Мъртвите много се гордеят със строго спазваните си закони.
И тъй, те излизаха оттам, където Анаид бе обещала да се върне, но по друг път. Не пресякоха обширната равнина, не изкачиха хълмовете на долините, по които бе слязла Анаид. Пътищата в царството на смъртта бяха различни и объркани, единствено мъртвите знаеха как да се ориентират и откъде да минат.
Анаид се почувства ужасно уморена, като си спомни за страшния труден преход, който бе изминала на идване. Следващия път щеше да се върне без тялото си. Животът бе твърде тежка надгробна плоча, та да я влачи след себе си.
— А сега, Анаид, слушай ме внимателно, понеже разполагаме с много малко време от смъртния ти живот. Аз гарантирах за теб и издействах позволението им да се върнеш в света на живите, но сега сама трябва да поемеш отговорностите си.
— Какво трябва да направя?
— Да унищожиш Кристине Олав, господарката на ледовете.
В душата на Анаид нещо се пречупи.
— Но…
— Тя държи скиптъра на властта. Тя е последният бастион на вещиците Одиш. Твой дълг е като избраница.
Анаид успя само да кимне.
— А това, че по кръв съм и Одиш? Или вече не съм, като се отказах от безсмъртието?
Деметер въздъхна:
— Не знам. Може би все още властта и кръвта ще те привличат.
— И как да го превъзмогна?
— Време е ти да овладееш скиптъра, а не той — теб, както беше досега.
— Да, определено той ме владееше — призна слабостта си тя. — Когато беше в ръцете ми, губех всякаква воля.
Деметер я успокои:
— Сега си по-мъдра, по-благоразумна и по-великодушна. Готова си да пожертваш живота си, който единствен ти остана, за чуждото щастие. Не го забравяй, Анаид. Това е ключът към справедливото управление.
Деметер постепенно избледняваше и образът й се разсейваше пред очите на Анаид.
— Деметер, не си отивай. Още не.
— Ще дойде друг дух, по-стар от мен. Той ще те води през последната част от пътя.
— Обещай ми, че Селене няма да научи за уговорката ми с мъртвите.
— Не мога.
— Бабо, искам Бриджет да ме съпровожда до границата със света на живите.
— Магьосницата Бриджет? Онази Омар от планината Домен?
— Да. Моля те, бабо. Това е последното ми желание.
Деметер внезапно изчезна и Анаид сякаш осиротя, почувствала колко е тежко да си сам. След малко плътен звучен глас я извади от тъжните й мисли:
— Ти ли ме извика?
Изумително красива жена с гъста руса коса, която стигаше чак до кръста й, облечена с дълга пола, се появи пред нея.
— Ти Бриджет ли си? — изненадана примигна Анаид. — Магьосницата, произнесла проклятието от планината Домен?
Бриджет на свой ред я позна.
— Ти ли си избраницата? Избраницата от пророчеството?
Анаид си даде сметка, че в момента косите й бяха съвсем червени, така както се казваше в пророчеството.
— Да, аз съм избраницата, Анаид Цинулис, дъщеря на Селене, внучка на Деметер, от клана на вълчицата, и искам да помоля теб, духа на Бриджет, за голяма услуга…
Бриджет, непокорната магьосница от планината Домен, която не се бе уплашила нито от войниците, нито от кладата и в последния миг от живота си бе произнесла проклятието, обрекло хората, обичащи планината Домен, на беди и неволи до края на дните им, смирено коленичи пред избраницата.
— Всичко, което пожелаеш, на твое разположение съм да ти служа вярно.
Момичето вървеше из улиците на град Веракрус заедно с внушителното си куче хъски, здраво вързано на каишка. На никого не му направиха впечатление дългата й разпиляна коса, екзотичният й наниз от мечи зъби и немарливият й вид. Много странници идваха отдалече, за да потърсят знания от магьосниците. Повечето от тях влачеха болките и страданията си, които само вековната премъдрост на магията можеше изцери.