По това време на денонощието, часът на прехода между последните нощни птици и първите ранобудници, не се чуваше звън на китара да раздира нощта и да радва душата с ритмите на бамбата или на фандангото. Под аркадите, подслонили стари кафенета с музикални състави, сега беше пусто. Само белите фасади на сградите посрещаха почти нереалната светлина на разсъмването, без да се мярка нито сянка на минувач.
Никой не й обърна внимание, никой не се изненада от странното й поведение, когато коленичи до кучето си и го целуна, преди здраво да завърже каишката му, увивайки я три пъти около примигващия уличен фенер.
После момичето се отдалечи от красивото животно което, разбирайки, че го изоставя, яростно се задърпа мъчеше се да се освободи и да хукне след господарката си, но напразно.
И докато фигурата на момичето се смаляваше и губеше сред мръсните улички на пристанищния град, хъскито тъжно вдигна муцуна към луната, ококорена на утринната светлина и зави протяжно и сърцераздирателно. Една магьосница Омар, от клана на колибрито, се сепна в неспокойния си сън и бързо изрече заклинание. Беше лошо предзнаменование.
Глава двайсет и шеста
Анаид се почувства чудесно от топлото посрещане. Добрите, даряващи любов ръце, свикнали да израждат бебета и да разтриват крехките им телца, видели белия свят за първи път, месеха уморените й мускули един по един с професионално умение и с такава лекота, сякаш тялото й беше мекото пухкаво тесто на ябълков пай, готов за пъхане във фурната. Възвърнаха й чувствителността, осезанието и усещането за гъдел.
— Не, моля те, тук не.
Имаше невероятен гъдел по ходилата и вълшебните длани, които старателно обхождаха всяка гънка от петата и свода на стъпалото, предизвикваха у нея неудържим кикот.
— О, не! Не, не мога, ще умра!
Ръцете мигом спряха.
— Не, душко, не умирай. Току-що се върна от отвъдното, нали те видях — беше ни жива, ни умряла.
Топлият глас, собственият й смях, гъделът, студените тръпки, които пълзяха по краката й, и още слабото, но упорито глождещо усещане за глад й позволиха да стигне до простия извод: жива е. Какво прекрасно чувство!
Отвори очи и погледна възхитителната жена, която я люлееше в скута си, все едно беше малко момиченце. И наистина, Анаид се чувстваше точно така, свряла лице в топлата пищна гръд на възрастна жена с бакърен цвят на кожата и черти на индианка, нагиздена със странен накит под формата на лунен сърп от сребро, който висеше от мембраната на носа й.
— Къде съм?
— Добре дошла в света на живите, момичето ми. Намираш се в пещерата Мипулко, в клисурата Мипулко, в полите на Росита.
Анаид не разбра много добре.
— Росита ли се казваш?
Жената прихна и смехът й се сипна тъй безгрижен и звънлив, че не остави никакво съмнение у Анаид — индианката също беше от жива по-жива.
— Името ми е Коатликуе Якамецтли, дъщеря на Ксочилтл и внучка на Куаухтли, от клана на змията, от племето на ацтеките. Росита е името на нашата планина, „бялата жена", красивата Истаксиуатл.
Беше Омар. Дали я бе познала?
— А Попокатепетл?
— А, Попо ли? Ами ей го къде е. Тук е Дон Гойо, на завоя, пази Росита.
Я виж ти! Това означаваше, че е попаднала точно където трябва. Дали Омар я чакат? Дали не е клопка? А може би не знаят коя е.
Анаид искаше да се представи, но устата й бе пресъхнала и думите засядаха на гърлото й:
— Аз съм Ана… нулис…
— Не говори, дъще, и пий, че гърлото ти е пресъхнало. И хапни нещичко, да възстановиш силите си. После имам нещо сериозно да ти кажа.
Поднесе глинена паница с бяла течност към устните й, за да й помогне да отпие. Оказа се алкохолна напитка и Анаид се задави, но добрата жена настоя:
— Пий, дъще, това е пулке, ферментирал сок от магей — вълшебен лек за всички болни.
Анаид се подчини и усети приятно гъделичкане, което връщаше топлината в тялото й.
— А сега, дъще, с теб насаме хубавичко ще си поговорим.
Анаид я заслуша внимателно.
— Трябва да знаеш, че всички напълно са се побъркали, а на твоята ръка открих знака на здравия разум на вълчиците, белега от зъбите на великата вълчица майка. И по дланите си усетих енергията, която излъчваш. Щом си тъй могъща, дъще, то помогни ми, та дано акълът им да си дойде на мястото.
Анаид не я разбираше.
— Кои са се побъркали?