— Избраницата?
Мецтли кимна:
— Да, Селене. И така пророчеството на О ще се сбъдне.
Анаид стана бледа като платно. Идеше й да закрещи.
В миг цялата й благосклонност и доброжелателност към Омар се изпариха. Бяха непочтени измамници, бяха я приели уж сърдечно, за да приспят бдителността й с ласкателства, но много се лъжеха, ако си въобразяваха, че само задето бе отсъствала дълго, могат да я заменят. Скиптърът беше неин. Тя беше избраницата и нямаше да позволи на Кристине и на Селене да си оспорват нещо, което бе нейно и само нейно. Тутакси почувства как дланта на ръката й започна да пари и горещото желание да притежава скиптъра отново я облада. Беше недостойно, егоистично и отмъстително чувство, което внезапно я връхлетя. Помъчи се да овладее гнева си и се сети за Деметер. Тогава си спомни за обещанието, което бе дала пред мъртвите и пред баба си, както и за последната си мисия, която трябваше да изпълни, преди да умре.
Мецтли забеляза промяната, настъпила в гостенката.
— Зле ли ти е? Какво има? Нещо на ръката ли?
И посегна да я хване, но Анаид рязко я дръпна.
— Остави ме! — кресна раздразнена и бързо скри зад гърба си ръката, която бе грейнала в лъчисто сияние.
Хукна към дъното на пещерата, за да потърси местенце, където да се усамоти. Там, в тъмен ъгъл, се сви запъхтяна и изплашена. Какво й става? Какъв е този бяс в нея? Това безумно желание за мъст? Защо е като обсебена от скиптъра точно в моментите, когато загуби контрол над чувствата си? Може би не се усеща обичана от най-близките и скъпи същества? Да, вероятно е това. Мисълта, че Селене или Кристине са способни да я предадат, подклаждаше у нея омразата и изключваше всяко разкаяние.
Тогава се сети да потърси помощ от млечната си сестра Сармик. Помъчи се да установи телепатична връзка с нея и я призова, но вместо отговор се разнесе оглушително боботене, което разтърси пещерата. Анаид подскочи. Стените се бяха разлюлели. Излезе от скривалището си и отиде навън при двете Омар. Коатликуе бавно, като в ритуал, пушеше лулата си и изпускаше бели кръгчета дим.
— Съжалявам — извини се Анаид. — Понякога ме обзема безпричинен страх.
Мецтли и Коатликуе с разбиране я хванаха за ръцете. Анаид усети как отново се изпълва с положителната им енергия.
Грохотът пак отекна в дефилето. Мецтли кимна към планината. Там, съвсем близо до тях, като колос в пламъци, величественият вулкан Попокатепетл, със заснежени върхове, бушуваше и бълваше мощен стълб дим.
— Сърдит е. Трябва да го умилостивим, като му принесем жертва — рече Коатликуе.
— От много време е такъв — добави племенницата й.
Леля й поясни:
— Това е причината. Нетърпелив е да получи жертвата си.
— Тези времена вече отминаха, лельо.
— Има неща, които никога не отминават, Мецтли, има вечни неща и едно от тях е ненаситният глад на Дон Гойо. Знам какво иска.
Мецтли замълча, без да й противоречи, погледна леля си с дълбоко уважение и обясни на Анаид:
— Тя е жрица — пазителка на огъня, и е пророчица.
— Каква е?
— Удари я гръм и оттогава е сляпа. Ето защо може да си говори с вулкана.
Анаид потръпна и това не остана незабелязано от Коатликуе.
— Уплаши ли се, дъще?
Анаид не отрече.
— Какво казва Попо?
— Дон Гойо рече, че ще чака още само един ден, не повече, след което мъртвите ще си вземат дължимото.
Един ден. Само един ден да си получи отново скиптъра, да унищожи Кристине, да елиминира жените Одиш, а после да се пожертва, за да изпълни обещанието си. Нямаше време за губене.
Измъкна се тайничко, без никоя от двете змии да забележи отсъствието й. Нямаше защо да се тревожи в коя посока да поеме. Изгарящата й ръка й служеше като компас.
Синеокото хъски се носеше като вихър нагоре по планинския склон. Беше разкъсало със зъби ремъка си, той се оплете в храсталака и внезапно го спря. Кучето обаче не се поколеба. Дръпна се рязко, освободи се и решително продължи по склона на вулкана.
Докато накрая я намери.
Тя вървеше бавно, свела глава, задъхана. Изглеждаше мъничка и крехка като порцеланова фигурка, но външността й лъжеше. Краката й бяха силни, гърдите широки, а зъбите — стоманени. Въпреки това започваше да усеща недостиг на кислород. Намираше се на почти пет хиляди метра надморска височина и към усилията, които се изискваха за изкачването, се прибавяха и трудностите от височината, от ледения вятър и острите вулканични камъни, които се врязваха и разраняваха краката й, дори през подметките на спортните й обувки.
Вече почти беше стигнала Лас Крусес, когато кучето се хвърли върху нея със скок.