Анаид обаче не дойде и не застана до нея.
През месеците, докато Анаид отсъстваше и беше в света на мъртвите, Селене не престана да мисли за нея нито за миг. Преживя заедно с дъщеря си страховете и болките й, мина едно по едно през всичките ужасни изпитания, които вероятно тя преодоляваше в същия момент. Всяка сутрин се бореше с отчаянието и си припомняше думите на братовчедка си Лето за избраницата:
Не намирам утеха в мисълта, че и тя, избраницата; също трябва да измине дълъг път, изпълнен с болка и кръв, с лишения; самота и угризения.
Ще страда; както и аз съм страдала по прашния път, от жестокия пронизващ вятър и от изгарящия пек. Но това няма да я уплаши.
Бих искала да й спестя болезнената рана от разочарованието, но не мога.
Избраницата ще поеме своя път и ще израни краката си на камъчетата, предназначени само за нея.
Не мога да й помогна да преглътне горчивината, която я очаква, нито пък мога да подсладя сълзите, които още не е изплакала.
Те са само нейни.
Те са нейната съдба.
Селене с тъга си помисли, че съдбата разделяше пътищата им, за да ги събере отново след време. Затова с надежда посрещна новината, че Баалат е отстранена, и много се зарадва. „Анаид е силна и смела, успешно е изпълнила мисията си, победи и унищожи Баалат" рече си тя. И с нетърпение зачака скорошното й завръщане в света на живите. Вярваше на думата на мъртвите, които бяха приели саможертвата й. „Моят живот срещу нейния" — беше им предложила и мъртвите бяха уважили молбата. Бе усетила полъх, който премина по лицето й като ласка, и мъртвешки студена ръка бе стиснала нейната, за да скрепи договора им.
Деметер трябваше да защити Анаид. Така я бе помолила и така смяташе, че е станало.
Затова не бе загубила надежда, че скоро ще си дойде, и всяка сутрин, щом отвореше очи, питаше военната си охрана не се ли е появило в подножието на вулкана момиче с бяла кожа и много сини очи. После впиваше взор в далечния хоризонт, твърдо убедена, че ще я види да се задава в далечината.
Но Анаид не се появяваше, денят на равноденствието наближаваше и настъплението не биваше да бъде отлагано повече. Иска или не, Селене старателно трябваше да подготви атаката.
Тя лично, с възможностите на смъртна и с помощта на магическите си способности, щеше да се изправи срещу безсмъртната Кристине с хилядолетния й опит и да се опита да й отнеме скиптъра. Нямаше да е сама. Войската от жени Омар, дошли изпълнени с решителност да се бият, щеше да атакува под нейно командване и да разбие защитата на Одиш.
Борбата беше неравна и може би битката щеше да се превърне в кървава баня, но все пак смъртта бе за предпочитане пред това да оставят скиптъра в ръцете на кръвожадните Одиш и завинаги да бъдат подчинени на тяхната власт.
И точно сега, само няколко часа преди голямото сражение, дъщеря й, истинската избраница, най-сетне се бе върнала сред живите.
Но Анаид не дойде при нея.
И щом още не бе почукала на вратата й, за да се присъедини към жените Омар… дали пък не означаваше, че ще се бие с тях?