— Така и предполагах.
Гунар сведе глава.
— Само след няколко часа настъпва равноденствието и ще се състои тържествената церемония по освещаването на скиптъра на властта, който ще бъде връчен на избраницата Анаид.
Селене открито заяви:
— Да, знам за церемонията.
— А аз — за твоята стратегия, но сега тя няма да подейства.
Селене пребледня.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, че сега ще ти се наложи да отнемеш скиптъра от собствената си дъщеря и няма да си способна да я убиеш.
Селене потрепери.
— Анаид ли ще държи скиптъра, когато огрее първият слънчев лъч при равноденствието?
— Точно така. Кристине я измами. Няма и никога не е имала намерение да й отстъпи скиптъра. Церемонията ще бъде само примамка, капан, с който цели да спре противниците си Омар. Щом Анаид е начело, вие няма да нападнете. Не и ако ти командваш.
— Искаш да кажеш, че знае всичките ни ходове въпреки взетите предпазни мерки?
Гунар се изсмя.
— Естествено. Може и да не са отдали кой знае какво значение на внезапния ви прилив на войнственост, но жените Одиш наблюдават всяко ваше действие, всяко движение и са наясно с намеренията ви. Знаят, че ще атакувате по време на церемонията за короноването. Затова появата на Анаид им беше добре дошла. Селене, майката на избраницата, няма да посегне на дъщеря си. Кристине е сигурна.
Селене притисна с ръка гърдите си. В думите на Гунар имаше логика, но в цялата главоблъсканица прозираше нещо от ключово значение.
— А Анаид? Тя как е?
— Добре е, спокойна, помъдряла. Във всеки случай е по-добре от Кристине, която много се развълнува и разстрои от връщането й. Никога не съм я виждал толкова притеснена.
Объркана, Селене се помъчи да запази самообладание, но не успя да потисне любопитството си:
— Какво искаш да кажеш?
Гунар се разположи на възглавниците на дивана и без да чака покана, си наля чаша пулке от шишето на подноса. Ненаситна да попие всяка дума, Селене седна до него.
— Крещеше. Крещеше така, както никога не съм я чувал да го прави, и се караше с останалите Одиш, които й натякваха за това, че Анаид е наполовина Омар. Кристине ги увери, че утре всичко ще свърши и веднъж завинаги нещата ще си дойдат по местата, независимо иска ли го избраницата, или не.
— Значи, без да се съобрази с Анаид, сама е взела решение.
— Стана ясно, че избраницата трябва да се подчини на волята й и да зачете решението й. То е окончателно и неотменимо.
— И какво решение смяташ, че е взела?
Гунар отново си сипа пулке.
— Очевидно е. Кристине е единствената Одиш, която заслужава да бъде коронована като кралица, а Анаид е само дребна спънка. Майка ми няма скрупули.
Селене бързо съобрази:
— Искаш да кажеш, че Бялата дама ще използва Анаид като щит, за да отбие нашата атака, а после ще се отърве от нея.
Гунар кимна в знак на съгласие.
— Тя е наша дъщеря и трябва да я спасим.
Селене пое дълбоко въздух.
— Анаид е ключът.
— Точно така.
— И… на коя страна е тя?
Гунар наведе глава.
— На страната на Кристине.
Селене се разстрои.
— Можем да я разубедим. Няма ли как да я доведеш тук?
Гунар въздъхна и поклати отрицателно глава.
— Обича я.
Разкритието невероятно дълбоко нарани Селене. Тя едвам издържа на удара, зареяла поглед в тъмния ъгъл на пещерата. Дъщеря й обичаше една Одиш, която планираше да ги унищожи?
— Не мога да повярвам.
Гунар се съгласи с нея:
— И аз не мога да повярвам, но тя обича Кристине, наистина.
Селене пребледня, осъзнавайки, че Гунар е напълно искрен.
— Не, не може да е вярно. Трябва да е някакъв хитър ход от страна на Анаид.
— Не, Селене. Кристине е упорита и манипулативна. Което не успя да постигне с мен, осъществи с Анаид. Момичето я обожава, ще направи всичко каквото тя поиска, а Кристине, която е неспособна да обича, ще я унищожи. Затова съм тук.
Селене стана делова.
— Какво предлагаш?
— Предлагам ти да се спогодим.
Селене затаи дъх.
— Как по-точно?
— Ще ти помогна да елиминираме Кристине преди церемонията. После ще спасим скиптъра и двамата с общи усилия ще се погрижим за Анаид.
— Ще се справиш ли с Кристине?
— Знаеш, че ако поискам, мога да възвърна свръхестествените си способности.
— Но тя ти е майка. Ще го направиш ли?
— При едно условие.
Селене видя искрица надежда.
— Какво?
— Анаид. Цената ми е Анаид.
Селене потрепери.