— Какво ще правиш с нея?
— Искам да я отведа далеч оттук, за да расте, без да е разкъсвана от това „наша" ли е или „ваша". След като ние не успяхме, нека поне Анаид да открие собствения си път и да не бъде нещастна.
Селене се почувства разочарована. Точно това сама беше искала, когато едно време избяга с Гунар, но нещата бяха отишли прекалено далеч.
— Няма да се справиш. Анаид е и винаги ще си остане магьосница.
Гунар обаче беше твърдо решен:
— Въпреки всичко ще се опитам.
Селене прецени възможните ходове и варианти. Ако Гунар унищожи Кристине, той ще е единственият, способен да подчини Анаид. Тя е твърде млада, но много могъща и жените Омар няма да имат силата да си я върнат.
Оставаше втората част. Нейната саможертва. Нейният живот за този на Анаид. След нейната смърт Анаид ще осиротее.
— Съгласна съм — рече Селене, внезапно уплашена от съдбоносните решения, които я очакваха.
Протегна ръка към Гунар, за да си стиснат ръцете и да скрепят договора. Той пое дланта й, преднамерено бавно я поднесе към устните си и я целуна изискано, с финеса, с който се целува принцеса с кралска кръв.
Селене почувства как по тялото й преминава тръпка, сякаш я удари ток, и понечи да си дръпне ръката, но мъжът я задържа, пронизвайки я с поглед.
— И да не си помисляла повече да ми погаждаш номера, принцесо.
Селене отвърна на погледа му с отчаяно желание да надникне в неговото сърце и мисли. Преди очите му бяха открити, като отворена книга, в която можеше да прочете любовта му, желанието му, страха му. Сега бяха непроницаеми, все едно защитени от блиндирана врата, и с болка почувства колко много й липсва неговият пламенен поглед от времето, когато се видяха в караваната след петнайсет години раздяла.
— Няма. Без лъжи и измами — тихо промълви Селене и с мъка откъсна погледа си от очите на Гунар.
Всъщност обещанието да пожертва живота си в замяна на този на дъщеря си и премълчаването на факта, че носи в утробата си неговия син, сами по себе си вече бяха сериозно нарушение на договора.
— Криеш ли нещо от мен?… — подозрително се вгледа в нея Гунар.
Селене се засмя.
— Нима си въобразяваш, че ме познаваш като пръстите си и нямам тайни от теб?
Този път Гунар се изсмя.
— Това са само мъжки мечти. Дори ние, магьосниците, не можем да знаем всичко за жените.
Селене се усмихна и без да иска, пак стана старата прелъстителна чаровница.
— Може би нощем тайничко си мечтая за теб.
Гунар обаче внезапно си възвърна сериозния вид и скочи.
— Не, Селене, спри дотук. Преди се поддавах на твоите прелести, но вече край. Не обичам да си играят с мен. Омъжи се за Макс, все ми е едно, но не се опитвай да ме съблазниш, за да ме използваш, тая вече няма да я бъде. Ще те чакам в „Тецакуалко де Тламакас" преди разсъмване. Ела сама.
Селене се почувства много зле. Неволно сама се бе поставила в това положение, не беше очаквала такава невъздържана реакция от страна на Гунар и най-вече се почувства ужасно унизена, задето я отхвърля така рязко. Защо я боли толкова от студеното му отношение? Нали го мрази? Нали й се струва отвратителен? Нали иска да го забрави?
Едва изчака Гунар да си тръгне и удари с юмрук по стената. Чувстваше се глупава, жалка и преди всичко с накърнено достойнство. Дразнеше се, че толкова се вълнува и подобни неща могат да я изкарат от равновесие. Не искаше да е така. Скоро ще се наложи да се раздели с чувствата, с живота и да напусне този свят.
— Селене — прекъсна мислите й Шон Ли, скорпионката манчу.
Беше задъхана и притисна ръка към гърдите си, за да успокои дишането си.
— Какво има?
— Дасил, онова непосветено момиче гуанчи, дръзна да престъпи твоите заповеди.
— Защо? Какво направи?
— Тръгна след снажния представителен мъж.
Селене се усмихна през сълзи. Дори Шон Ли беше забелязала колко е строен и мъжествен Гунар.
— И по каква причина?
Шон Ли се притесни. Досрамя я да повтори дръзките думи на опърничавото момиче.
— Твърди, че той щял да я отведе до Анаид и тя била истинската избраница, а не ти.
Селене се уплаши, че е разкрита.
— Такива ли ги разправя безсрамницата?
— И не само тя.
— Така ли? Кой друг? — процеди през зъби Селене, надушвайки зараждащ се бунт.
— Клодия, а и онова момче, което се появява от време на време.
— Рок?
— Да.
Селене трескаво обмисляше положението.
— Остави ги, на никого не вредят…
— Но тази нощ е много важно да…
Селене я прекъсна:
— Казах да ги оставите на мира. И започвайте да подготвяте войските. Тази нощ няма да се спи.