— Как се казваш? — попита Анаид и безуспешно се постара да придаде на гласа си нотка на симпатия.
— Роси, госпожо.
„Умалителното никак не й подхожда", помисли си Анаид, но се въздържа да го изрече.
— Роси, искам да проверя електронната си поща. Къде мога да го сторя?
— На рецепцията, госпожо, лично ще ви заведа.
Роси си закри лицето с ръце и вече не така уплашена, помоли:
— Мога ли да отворя прозореца, та по-добре да се обяснявам. Така, с ослепителната светлина право в очите ми, се чувствам като разголена пред вас.
Роси беше засегнала същината на проблема. Не беше справедливо това, което Анаид й налагаше. Поставяше я в крайно неизгодна позиция — притеснителното блестене в очите, тъмнината наоколо и правото на силния да насочва светлината.
Роси беше смело момиче и познаваше много добре размерите и разстоянията в стаите, които ежедневно почистваше. С четири скока се озова до прозореца и вдигна щорите. Прекалено късно. Анаид бързо скри ръка зад гърба си почти в същия момент, в който Роси зяпна и от ужас ококори очи, като едва се въздържа да не изпищи.
— Не може да бъде!
Анаид също се обезпокои. Роси я гледаше изплашена.
— Невъзможно е.
— Кое?
— Къде отиде госпожата?
— Каква госпожа?
— Как каква, ами тази, дето беше тук, с фенера в ръка, с която разговаряхме.
— Това бях аз — отвърна не особено убедително Анаид.
И именно тази нейна неувереност я погуби.
На Роси вече определено й дойде в повече.
— Хей, момиченце, не си играй с мен… Я ме погледни хубавичко. Ако ти си госпожата, то аз съм Снежанка.
Анаид се изправи. Беше висока, но изобщо не можеше да уплаши печената Роси.
— Аз бях тази, с която разговаря.
Роси окончателно се вбеси и с груб глас, в който и помен не беше останал от предишното уважение, й рече:
— Не се бъзикай с мен, че започваш да ме дразниш. Имаш пет минути да си вземеш душ и да слезеш на закуска. Ако се туткаш много и се забавиш, няма да ти сервират, а и няма да ти оправя стаята. Ти решаваш.
След което се фръцна и си тръгна, вирнала нос като някоя маркиза, и остави Анаид сконфузена, с неприятен вкус в устата.
Дали не се бе държала неподобаващо, без да иска? Толкова ли бе различна на тъмно и на светло? Наистина ли излъчваше нещо, което не съответстваше на реалния й външен вид? Дали скиптърът не я беше омагьосал?
Не искаше да задълбава и да се терзае повече, затова влезе под душа да отмие притесненията си.
Сутринта беше напреднала, а я очакваше много тежък ден, ако искаше да изпълни обещанието, което даде предната вечер. Само едно не беше предвидила — дясната й ръка да оживее и да се разпищи: „Анаид видя скиптъра, Анаид видя скиптъра" и в стаята й да цъфне някакво досадно момиче, което после да дрънка наляво и надясно за странните гостенки от стая двеста и пет, които си падат малко вещици. Но за беда точно това й бе дошло на главата. А най-лошото беше, че умираше от желание си върне скиптъра и не можеше да мисли за нищо друго. Само като си представеше скиптъра пред себе си, й потичаха лигите, все едно виждаше сладкиш. При мисълта за него ръцете й започваха да парят и силното желание да го стисне й се струваше най-ефикасният лек за страданието й. Така беше предната нощ и така щеше да бъде винаги. Селене я бе предупредила.
Разтърка ожесточено ръката си, за да види може ли да заличи белега от светлината, но не ставаше, нито с вода, нито със сапун. Нямаше начин да го изтрие. Копнежът й по скиптъра също изобщо не намаляваше, напротив, ковкото повече се мъчеше да махне знака, толкова по се разпалваше желанието й, като глада, като жаждата.
Излезе изпод душа и вече беше решила. „Ще хвърля само един поглед", рече си, приближи се на пръсти към огледалото, като оставяше зад себе си издайнически мокри следи. За секунди го фокусира и почувства, че сърцето й ще се пръсне.