Кристине се разсмя.
— Откога желанията не са егоистични? Има ли такива?
— Да, има, ако, да речем, пожелаваме нечие добро, значи мислим за другите — обясни Анаид.
— А това не се ли прави само за да успокоим съвестта си? Това също е егоистично, нали, съкровище?
— Ами, ъъъ…
Анаид не се решаваше. Беше се запънала и думите не излизаха от устата й.
— Хайде, кажи го най-сетне. Иска ти се да си избраницата и да се държиш като такава?
— Искам, разбира се.
— Тогава не задържай нещата в себе си, скъпа, пожелай си го, пожелай го от цялата си душа и желанието ти ще бъде чуто. Нерешителността, бездействието и посредствеността не са присъщи на героите. Устремявай поглед към велики неща, цели се нависоко и се бори, за да ги постигнеш. Как иначе мислиш, че просперират някои политици, големи бизнесмени, видни личности? Ти си много, изключително могъща. Дръж се като такава.
Анаид щеше да се пръсне от гордост. Баба й има право. Една избраница не може да върви в живота с наведена глава, плаха и нерешителна, прикривайки желанията си. Избраницата държи скиптъра и притежава властта да решава съдбините на всички магьосници. Следователно тя трябва да притежава ключа към щастието, към своето лично добруване и към това на останалите. Тя, Анаид, е избраницата и само да пожелае, скиптърът ще се подчини на призива й и ще дойде при нея.
— Сорамар нойкалупирт не литасм — изрече високо и ясно, с властен тон.
На мига скиптърът долетя в ръката й и вля в жилите й силата и властта, от които се нуждаеше, които й се полагаха по право.
— Искам да спечеля любовта на Рок.
Кристине, баба й, я погледна с възхищение и я целуна.
— Желанията ти ще бъдат изпълнени, скъпа моя. Всичките ти желания.
Спеше загърната в кожи, в иглу, което я защитаваше от северния вятър. Сънят й обаче беше неспокоен и насред кошмарите викаше и проплакваше.
Майка й хранеше кучетата, които се бяха събудили посред нощ, стреснати от нещо и разтревожени, бяха започнали да лаят. Като чу виковете на дъщеря си, бързо се втурна при нея.
— Сармик, Сармик, събуди се — разтърси я, за да я накара да отвори очи.
Сармик, петнайсетгодишна инуитка с големи дръпнати очи и синкавобяла като порцелан кожа, не се пробуждаше, а тялото й се извиваше като змия.
Отвън, сякаш известявайки злокобно предзнаменование, кучетата от впряга виеха срещу луната, както бяха правели техните предци, вълците.
Каалат погледна дъщеря си и потрепери. Знаеше, че някой ден, рано или късно, ще дойде времето, когато сестра й ще си я поиска обратно, но не мислеше, че ще е толкова скоро.
— Сармик, Сармик, събуди се.
Този път Сармик й се подчини и се изправи като робот. После отвори очи и Калаат ахна, стъписана. Бяха слепи. Нямаше зеници, а бялата роговица заемаше цялата очна ябълка. Сармик беше обладана.
— О, всемогъща майко мечка, закриляй дъщеря ми Сармик и млечната й сестра Диана. Те са едно цяло, така са били орисани.
Сармик се свлече безпаметна на земята, а Каалат се завтече, за да я вдигне на ръце и да я притисне в обятията си.
Втора част
Глава девета
Селене зареди и се забави да плати на служителя от бензиностанцията. Направи го нарочно, за да спечели време и да го разпита.
— Рус и много висок.
Не беше трудно да завърже разговор. Човекът бе добродушен и словоохотлив по природа.
— За умника с пасата ли говорите?
На Селене коленете й се разтрепериха.
— Сив пасат — поясни, за да го подсети.
Не беше нужно, служителят не успя да скрие раздразнението си.
— Голям досадник беше, отрови ми деня.